Элизабет Костова - Историкът

Можехме да си останем там цял ден и да си разменяме реплики или да избягваме погледите си, ако внезапно не се беше появил професор Шандор.

— Много добре — избоботи той. — Виждам, че обядът ви харесва. Приключихте ли? Сега, ако бъдете така любезен да дойдете с мен, ще уредим лекцията ви да започне.

Трепнах — всъщност от известно време бях забравил за мъчението, което ме очакваше, — но послушно се изправих. Геза почтително пропусна професор Шандор пред себе си — не беше ли даже твърде почтително, запитах се аз, — което ми остави на разположение един благословен момент да се спогледаме с Хелън. Аз ококорих очи и ги завъртях към Хю Джеймс, който с приближаването на Хелън също се беше надигнал учтиво и безмълвно стоеше край масата. Тя се намръщи озадачено, но тогава за мое облекчение професор Шандор плесна Геза по рамото и го отведе. Стори ми се, че прочетох раздразнение по масивния гръб на младия унгарец, но може би вече бях твърде надъхан от параноичното отношение на Хелън към него. Във всеки случай получихме миг свобода.

— Хю има книгата — прошепнах аз, безсрамно нарушавайки тайната, която англичанинът ми беше доверил.

Хелън се взря неразбиращо:

— Хю?

Аз кимнах припряно към сътрапезника си и той се втренчи в нас. Устата на Хелън увисна. Хю на свой ред се вторачи в нея.

— Тя също ли…?

— Не — прошушнах аз, — тя ми помага. Това е мис Хелън Роси, антрополог.

Хю отривисто, но и сърдечно разтърси ръката й. Професор Шандор обаче се беше обърнал и ни чакаше, така че не ни оставаше нищо друго освен да го последваме. Хелън и Хю вървяха по петите ми, като че ли бяхме стадо овце.

Аудиторията започваше да се пълни, аз седнах на първия ред и извадих бележките от куфарчето си с леко разтреперана ръка. Професор Шандор и асистентът му отново се занимаваха с микрофона и ми хрумна, че може би публиката изобщо няма да ме чува и в такъв случай няма какво да се притеснявам. Твърде скоро обаче оборудването проработи и любезният професор се зае да ме представя, ентусиазирано клатейки глава над някакви записки. Той отново очерта забележителната ми кариера, описа престижа на университета ми в Съединените щати и поздрави конференцията, задето ще има рядкото удоволствие да ме чуе, този път само на английски, вероятно за мой късмет. Внезапно осъзнах, че нямам преводач, който да превежда оръфаните ми записки на немски едновременно със словото ми, и този факт ми вля увереност, когато се изправих да посрещна изпитанието си.

— Добър ден, колеги, колеги историци — започнах аз, но после реших, че така е твърде помпозно и оставих записките си на катедрата. — Благодаря ви, че ми оказвате честта да говоря днес пред вас. Бих искал да обсъдим периода на османското нашествие в Трансилвания и Влахия, две княжества, които са ви познати като част от днешна Румъния. — Морето от замислени лица ме гледаше съсредоточено и се почудих дали в залата не се усети внезапно напрежение. За унгарските историци, а и за мнозина обикновени унгарци Трансилвания беше деликатна тема. — Както знаете, Османската империя е владеела земите на Източна Европа повече от петстотин години, управлявайки ги от надеждния бастион, с който се сдобива през 1453 година, когато превзема древния Константинопол. Империята успешно завладява над десет държави, но няколко области никога не успява напълно да покори, като повечето от тях представлявали планински усои в най-затънтените краища на Източна Европа, чиито топография и население успели да удържат нашественика. Една от тези области е Трансилвания.

Продължих в този дух, отчасти по бележките си, отчасти по памет, като от време на време ме завладяваше научна паника; все още не познавах материала добре, макар че уроците на Хелън дълбоко се бяха запечатали в паметта ми. След това въведение описах накратко османските търговски пътища в района и различните князе и благородници, които са се опитвали да отблъснат османското нашествие. Сред тях включих и Влад Дракула, колкото можех по-нехайно, защото с Хелън се бяхме разбрали, че да го пропуснем напълно би било подозрително за всеки историк, който познава ролята му в борбата срещу османските армии. Явно да произнеса името му пред цяла тълпа непознати ми е струвало повече, отколкото съм предполагал, защото когато се заех да описвам как набучил на кол двайсет хиляди турски войници, махнах с ръка твърде рязко и обърнах чашата си с вода.

— Ах, простете! — възкликнах аз, поглеждайки нещастно към множеството съчувствени физиономии — съчувствени с две изключения. Хелън изглеждаше бледа и напрегната, а Геза Йожеф леко се беше навел напред, без да се усмихва, като че ли гафът ми силно го интересуваше. Студентът със синята риза и професор Шандор ми се притекоха на помощ с кърпичките си и след секунда бях готов да продължа, както и направих, с цялото достойнство, което успях да демонстрирам в онзи момент. Изтъкнах, че макар турците в края на краищата да побеждават Влад Дракула и много от другарите му — струваше ми се, че все някъде трябва да вмъкна тази дума, — следващите поколения продължили да вдигат подобни въстания, докато несекващите местни революцийки не отблъснали империята окончателно. Тъкмо местният характер на въстанията с възможността на бунтовниците след всяко нападение да се разпръсват из земите си се оказва решаващ за крайната победа над могъщата османска машина.