Спомних си, че снощи Хелън беше споменала крал Матиаш Корвин; нали той беше основателят на голямата библиотека в замъка Буда? Леля Ева също ми беше разказала за него.
— Обяснете ми, моля ви — казах аз настойчиво.
— Ами, аз… сигурно звучи много глупаво, но от няколко години се интересувам от народните предания в Централна Европа. Всичко започна почти на шега, струва ми се, преди много години, но с времето легендата за вампира напълно ме омагьоса.
Втренчих се в него. Доскоро той изглеждаше толкова обикновен със зачервеното си весело лице и сакото от туид, а сега сякаш сънувах.
— Знам, че звучи детинско — граф Дракула и така нататък, но, знаете ли, темата е наистина забележителна, ако човек се порови малко по-надълбоко. Разбирате ли, Дракула е истински човек, макар че не е бил вампир, аз се интересувам дали историята му по някакъв начин е свързана с народните поверия за вампири. Преди няколко години започнах да търся писмени материали по въпроса да видя дали изобщо има такива, тъй като, разбира се, вампирите присъстват предимно в устните селски предания в Централна и Източна Европа.
Той се облегна назад и забарабани с пръсти по края на масата.
— И докато се рових в тукашната университетска библиотека, намерих този документ, очевидно съставен по нареждане на Корвин, който е искал някой да му събере всичко известно за вампирите от най-древни времена. Който и да е бил ученият, заел се с тази задача, той очевидно е бил класик и вместо да обикаля из селата като истински антрополог, той се заровил в латинските и гръцките извори — Корвин имал немалко такива тук, нали разбирате, — потърсил къде в тях се споменават вампири и попаднал на тази древногръцка идея, за която никъде другаде не съм чувал, поне докато вие не я споменахте преди малко — за духа от амфората. В антична Гърция и в гръцките трагедии амфората понякога съдържала човешка пепел, нали разбирате, и невежият гръцки народ вярвал, че ако амфората не бъде правилно погребана, от нея може да се измъкне вампир — макар че точно как става това, не съм сигурен. Може би професор Роси знае нещо по въпроса, щом пише за духове от амфори. Изумително съвпадение, нали? Всъщност и в днешна Гърция има вампири, поне според фолклора.
— Знам — казах аз. — Върколаци.
Този път беше ред на Хю Джеймс да се втренчи в мен. Изпъкналите му лешникови очи се уголемиха.
— Откъде знаете? — изстреля той на един дъх. — Искам да кажа — прощавайте, просто съм изненадан, че и друг човек…
— Се интересува от вампири? — добавих аз сухо. — Да, и аз се изненадах, но напоследък взех да свиквам. Как така се захванахте с вампирите, професор Джеймс?
— Хю — каза той бавно. — Моля, казвайте ми Хю. Ами, аз — той впи очи в мен за секунда и за пръв път видях, че под жизнерадостната му небрежна външност гори пламенна натура. — Това е ужасно странно и обикновено не го разказвам на хората, но…
Не можех да издържам повече.
— Дали случайно не сте намерил стара книжка с дракон в средата? — попитах аз.
Очите му ме гледаха почти безумно, а цветът се отдръпна от здравото му лице.
— Да — каза той. — Намерих книга. — Ръцете му здраво стиснаха ръба на масата. — Кой сте вие?
— И аз намерих една.
Двамата се гледахме няколко дълги секунди и може би щяхме да останем безмълвни още дълго, отлагайки всичко, което трябваше да обсъдим, ако не ни бяха прекъснали. Гласът на Геза Йожеф достигна ушите ми преди да забележа присъствието му; той беше изникнал зад мен и се беше навел над масата ни с искрена усмивка. Хелън бързаше насам, а изражението й беше необичайно — почти виновно, помислих си аз.
— Добър ден, другари — каза той сърдечно. — Какви книжки сте намерили?
Когато професор Йожеф се наведе над масата ни с дружелюбния си въпрос, за момент не знаех какво да кажа. Трябваше да говоря отново с Хю Джеймс колкото е възможно по-скоро, но насаме, а не сред цялото това множество и определено не точно пред човека, за когото Хелън ме беше предупредила — защо ли? — и който сега дишаше във врата ми. Накрая успях да измънкам нещо:
— Споделяхме за любовта си към старите книги — казах аз. — Сигурно с всеки учен е така, не мислите ли?
Дотогава Хелън беше успяла да се присъедини към нас и ме гледаше, както ми се стори, със смесица от тревога и одобрение. Станах, за да издърпам стол и за нея. При цялото си старание да се преструвам пред Геза Йожеф явно бях успял да й предам част от вълнението си, защото тя измести втренчения си поглед от мен към Хю. Геза гледаше приятелски всички ни, но си въобразих, че красивите му азиатски очи леко се присвиха; вероятно и хуните, помислих си аз, са мижали така на западното слънце през процепите на шлемовете си. Опитах се да не го гледам повече.
Читать дальше