Элизабет Костова - Историкът

— Разбира се, ще се опитам да отговоря на въпросите на леля ти — казах на Хелън. — Моля те, обясни й, че специалитетите на майка ми са печено месо и макарони със сирене.

— А, печено — каза Хелън. Преводът накара леля й одобрително да се усмихне. — Казва да предадеш много поздрави на майка ти в Америка, че е отгледала такъв син. — Раздразнено усетих, че почервенявам, но обещах да предам поздравите. — Сега иска да ни заведе на ресторант, който много ще ти хареса, с атмосферата на стара Будапеща.

След няколко минути тримата седяхме на задната седалка на вероятно личната кола на леля Ева — не особено работнически автомобил, между другото, — а Хелън ми показваше забележителностите по нареждане на леля си. Трябва да кажа, че леля Ева не изтърва и дума на английски по време на двете ни срещи, но останах с впечатлението, че това е принципен въпрос — антизападен протокол, може би? — както и всичко останало; когато с Хелън си говорехме, леля Ева като че ли ни разбираше, поне отчасти, още преди Хелън да й преведе. Сякаш леля Ева държеше и езиково да заяви, че човек трябва да се държи на разстояние, дори леко погнусено, от западните неща, но все пак отделният западняк би могъл да се окаже и симпатичен и затова трябва да му се окаже пълна порция унгарско гостоприемство. Накрая свикнах да си говорим чрез Хелън, така че понякога даже ми се струваше, че още малко и ще схвана нещо от заливащите ме вълни дактили.

Част от общуването ни обаче нямаше нужда от преводач. След още едно славно пътуване край реката ние прекосихме, както по-късно научих, Сечени Лансхид, тоест висящия мост Сечени, чудото на инженерната мисъл на деветнайсети век, кръстено на един от най-прочутите разкрасители на Будапеща, граф Ищван Сечени. Когато се качихме на моста, плътната вечерна светлина, отразена от Дунава, нахлу в пейзажа, така че превъзходната група на замъка и църквите на Буда, закъдето се бяхме запътили, се превърна в златно-кафеникав релеф. Самият мост беше изящен монолит, пазен от легнали лъвове в двата си края и удържащ две колосални триумфални арки. Спонтанно ахнах от възхищение и леля Ева се усмихна, а Хелън, седнала помежду ни, също пусна горда усмивка.

— Прекрасен град — казах аз и леля Ева стисна ръката ми, сякаш й бях роден син.

Хелън ми обясни, че леля й искала да науча повече за възстановяването на моста.

— Будапеща понесе много разрушения във войната — обясни тя. — Един от мостовете още не е напълно възстановен и много сгради са пострадали. Сигурно забелязваш, че още се строи във всяка част на града. Но този мост беше поправен за — как се казваше? — стотния юбилей от построяването му, през 1949 година и всички много се гордеем с него. Аз особено се гордея, защото леля ми беше сред организаторите на проекта за възстановяването му. — Леля Ева се усмихна и кимна, после май си спомни, че от нея не се очакваше да разбира разговора ни.

След миг се гмурнахме в един тунел, който очевидно минаваше точно под замъка, а леля Ева ни разказа, че е избрала един от любимите си ресторанти, „истинско унгарско“ заведение на улица „Йожеф Атила“. Още бях в захлас пред имената на будапещенските улици, някои чудновати или екзотични за моето ухо, а други — като тази — навяваха спомени за едно минало, което мислех, че е оцеляло само в книгите. Улица „Йожеф Атила“ се оказа културна и великолепна като всичко останало в града, а не разкалян път, осеян с варварски лагери, в които хунските воини ядат, без да слизат от седлата. Ресторантът беше тих и изискан отвътре, а оберкелнерът забърза към нас и поздрави леля Ева по име. Тя явно беше свикнала с цялото това внимание. След минути бяхме настанени на най-хубавата маса в залата, откъдето можехме да се наслаждаваме на гледката към старите дървета и старинните сгради, разхождащите се минувачи в прекрасните им летни тоалети, стрелкащите се из града малки шумни коли. Облегнах се назад с доволна въздишка.

Леля Ева поръча вместо нас, сякаш се подразбираше, че това е нейна работа, и когато първите ястия пристигнаха, с тях ни донесоха и силно алкохолно питие, наречено палинка, което според Хелън било дестилирано от кайсии.

— А сега ще хапнем нещо много вкусно — обясни леля Ева чрез Хелън. — Наричаме го „хортобад палачинта“. Това е нещо като палачинка с телешко, традиционно ястие на овчарите от унгарските равнини. Много ще ти хареса.

Наистина ми хареса, както и всичко, което последва — задушено месо със зеленчуци, пластове картофи, салам и твърдо сварени яйца, тежки салати, зелен боб и овнешко, чудесен златистокафяв хляб. Дотогава не бях усетил колко съм огладнял от дългия път през деня. Забелязах, че Хелън и леля й се хранеха охотно, с апетит, какъвто нито една уважаваща себе си американка не би си позволила да прояви на публично място.