Элизабет Костова - Историкът

— Мисля, че си забравихте тези неща — каза тя. — Добре, че ви хванах.

Тя ме изгледа с онази самодоволна усмивка, с която хората ви връщат някаква ценност — щеше да е неприятно да го изгубите, нали — портмоне, ключове, красива гривна.

Благодарих й и все така изненадано взех книгата и бележника, които тя ми подаде, закимах признателно и тя изчезна в старата къща точно толкова бързо, колкото беше слязла след мен. Бележникът несъмнено беше мой, макар да бях сигурна, че на тръгване внимателно го бях прибрала в чантата си. Книгата беше… Сега не мога да се сетя какво си помислих тогава, в онези първи мигове, знам само, че видях корицата от износено старо кадифе, много, много старо, която изглеждаше едновременно позната и непозната в ръката ми. Вътре пергаментът далеч не беше толкова здрав като на памфлета, който прегледах в библиотеката — въпреки че страниците бяха празни, личеше, че са били прелиствани векове наред. Свирепият самотен образ на рисунката в средата се отвори в ръката ми, преди да я спра, и се затвори отново, преди да успея да го разгледам добре.

Стоях като вцепенена на улицата, завладяна от чувство за нереалност; минаващите коли бяха все така истински, някъде прозвуча клаксон, един мъж с куче на верижка се опитваше да ме заобиколи, да се провре между мен и близкото дърво гинко. Спомних си библиотекарката и бързо вдигнах поглед към прозорците на музея, но те отразяваха единствено отсрещните къщи. Никъде дантелените завеси не помръдваха, нито една врата не се затвори безшумно, докато се оглеждах наоколо. На улицата всичко си беше наред.

В хотелската стая извадих книгата на стъклената маса и измих лицето и ръцете си. После отидох до прозорците и се загледах над града. В края на пресечката се виждаше патрицианската грозотия на Филаделфийското кметство с несигурно закрепената на върха му статуя на миролюбивия Уилям Пен. Оттук парковете приличаха на зелени правоъгълници от дървесни корони. От банковите кули струеше отразена светлина. Далеч вляво беше сградата на федералната управа, където само преди месец избухна бомба, виждаха се червено-жълтите кранове, които разчистваха руините, и се чуваше грохотът на новото строителство.

Но не тази гледка изпълваше погледа ми. Пряко волята си виждах друга сцена, която сякаш бях наблюдавала някога, много отдавна. Наведох се към прозореца, усетила топлината на лятното слънце и почувствала неочаквана сигурност въпреки невероятната височина на стаята си, като че ли за мен несигурността се криеше в съвсем други неща.

Представях си ясното есенно утро на 1476 година, утрин достатъчно хладна, че от повърхността на езерото да се вдига лека мъглица. Една лодка акостира в края на острова, под стените и куполите с железните кръстове. Чува се лекото дращене на дървения нос по камъка и двама монаси бързо излизат иззад дърветата да издърпат лодката на брега. Мъжът, който слиза от нея, е сам и пристъпва на каменния кей, обут с изкусно изработени ботуши от червена кожа със закопчани остри шпори. Той е по-нисък и от двамата млади монаси, но сякаш се извисява над тях. Облечен е в пурпурночервена дамаска под дългата черна кадифена пелерина, която е закопчана на широките му гърди с изящна брошка. Шапката му е островръх конус, черна с червени пера, затъкнати отпред. Ръката му с дълбокия белег над пръстите си играе с късия меч, окачен на колана. Очите му са зелени, свръхестествено големи и раздалечени, устата и носът му издават жестокост, а в черните му коси и мустаци се забелязват грубо сплетени бели косми.

Игуменът вече е уведомен и бърза да го посрещне под дърветата.

— За нас е чест, господарю — казва той и протяга ръка. Дракула целува пръстена му и игуменът го прекръства. — Бъди благословен, синко — казва му той, с внезапна благодарност. Той знае, че появата на княза е почти чудодейна; за да стигне дотук, Дракула вероятно е прекосил и турски земи. Не за пръв път покровителят на игумена изниква сякаш пренесен по Божията милост. Игуменът е дочул, че митрополитът в Куртя де Арджеш скоро отново ще ръкоположи Дракула за княз на Влахия и тогава несъмнено Драконът най-накрая ще освободи цяла Влахия от турците. Пръстите на игумена докосват широкото чело на княза в благословия. — Вече си мислехме най-лошото, когато не дойдохте през пролетта. Слава на Бога!

Дракула се усмихва, но нищо не казва, а само измерва игумена с дълъг поглед. Двамата и преди са спорили за смъртта, спомня си игуменът; по време на изповед Дракула няколко пъти го е питал дали той, божият човек, смята, че всеки грешник може да бъде допуснат в рая, ако искрено се разкае. Най-голямата грижа на игумена е покровителят му да получи последно причастие, когато му дойде времето, но се страхува да му го каже. Благодарение на меката настойчивост на игумена обаче Дракула поне се покръства отново в правата вяра, за да докаже разкаянието си за краткотрайното преминаване към еретичната западна църква. Игуменът му е простил всичко, тайничко — всичко. Нима Дракула не посвети живота си на борбата с неверниците, с чудовищния султан, който срина стените на Константинопол? Той обаче също толкова тайничко се чуди каква ли съдба ще отреди Всемогъщият за този човек? Надява се, че Дракула няма да повдигне отново въпроса за рая и с облекчение посреща въпроса на княза как върви строителството в отсъствието му. Двамата заедно отиват в края на манастирския двор, а край тях подскачат пилета. Дракула със задоволство оглежда новопостроените сгради и пищните зеленчукови градини и игуменът бърза да му покаже алеите, които са построили след последното му посещение.