Элизабет Костова - Историкът

Имахме няколко часа почивка и аз се измъкнах от безкрайните приказки за византийското наследство, за да разгледам няколко истински византийски находки в прекрасния музей на изкуствата в града. Там зърнах една брошура, която рекламираше малък музей на литературата с библиотека в центъра на града, чието име бях чувала преди години от баща си и чиято колекция имах причини да познавам. Това беше важно място за изследователите на Дракула — чиито редици, разбира се, доста бяха нараснали след първите проучвания на баща ми, — почти толкова важно, колкото и много европейски архиви. В тази библиотека, спомних си аз, можеха да се видят бележките на Брам Стокър за романа му Дракула, събрани от източници в библиотеката на Британския музей, както и една важна средновековна книжка. Предоставилата се възможност се оказа неустоима. Баща ми навремето много искаше да посети тази колекция; сега щях да поседя там един час в негова памет. Той загина преди повече от десет години при взрив на противопехотна мина в Сараево, където посредничеше в един от най-страшните конфликти в Европа за последните десетилетия. Повече от седмица не знаех какво се е случило; когато стигна до мен, вестта ме потопи в мълчание за близо година. И досега той ми липсва всеки ден, понякога всеки час.

Ето как се озовах в малка стаичка с климатик в една от филаделфийските кафяви каменни сгради от деветнайсети век, заровена в документи, които излъчваха атмосферата не само на далечното минало, но и на трескавите проучвания на баща ми. Прозорците гледаха към няколко кичести улични дървета и към други кафяви каменни здания, чиито изящни фасади се бяха запазили незамърсени от модерни придатъци. В този час в малката библиотека имаше само още един учен, италианка, която няколко минути шепна в мобилния си телефон, а после отвори нечий ръкописен дневник — помъчих се да не надничам натам — и се зачете. Когато се установих на една маса с бележник в ръка и лек пуловер на гърба заради климатика, библиотекарката ми донесе първите записки на Стокър, а после и малка картонена кутия, вързана с панделка.

Бележките на Стокър бяха приятно развлечение — изучавах ги и напосоки си водех записки. Някои бяха написани със ситен почерк, други бяха напечатани на старинна тънка хартия. Сред тях бяха вмъкнати изрезки от вестници за загадъчни събития и листчета от личния му календар. Мислех си, че баща ми щеше да ги хареса, щеше да се усмихне на невинните заигравки на Стокър с окултното. След половин час обаче внимателно ги отместих настрана и се заех с кутията. В нея имаше тъничка книжка, подвързана с чисти корици — вероятно добавени през деветнайсети век, четирийсет страници, напечатани на почти безупречно запазен пергамент от петнайсети век, средновековно съкровище, чудото на подвижните печатарски преси. Заглавната страница беше гравюра на дърво — лице, което познавах от дългата си работа, огромни очи, широко отворени и все пак някак коварни, които ме изгаряха с поглед, тежки мустаци, провиснали над четвъртита челюст, дълъг нос, деликатен, но заплашителен, и едва забележими чувствени устни.

Това беше отпечатаният през 1491 г. Нюрнбергски памфлет, който описваше престъпленията на Драколе Вайда, неговата жестокост, кръвожадните му оргии. Тъй като познавах памфлета добре, успях да разбера първото изречение дори и на средновековния немски: През лето Господне 1456 Дракула извърши много ужасни и прелюбопитни неща. Всъщност библиотеката предлагаше и превод, приложен към книжката, и в него с трепет препрочетох някои от безчовечните престъпления на Дракула. По негово нареждане едни били изпичани живи, други били одрани, трети — заравяни до врата в земята, деца били набучвани на гърдите на майките си. Баща ми беше преглеждал други подобни книги, разбира се, но ценеше най-много тази заради неочаквано новичкия й вид, заради здравия пергамент, почти идеалното състояние. След пет века книжката изглеждаше като току-що отпечатана. Безупречната й чистота ме изнервяше сама по себе си и след малко с радост я оставих в кутията, вързах панделката и се почудих защо ли ми трябваше лично да я видя. Наглият поглед ме следеше, докато не затворих книгата отгоре му.

Събрах вещите си и с чувство за приключила поклонническа мисия благодарих на любезната библиотекарка. Тя явно беше поласкана от посещението ми; този памфлет бил сред любимите й придобивки на библиотеката; даже била написала статия върху него. Разделихме се сърдечно и слязох на долния етаж в магазина за сувенири, а оттам — на слънчевата улица с миризмите на автомобилни газове и на обяда, който ме очакваше някъде наблизо. След резкия преход от пречистения въздух на музея към грохота на града тежката дъбова врата зад мен ми се стори почти отблъскващо затворена и затова още повече се стреснах, когато оттам забързано излезе библиотекарката.