Элизабет Костова - Историкът

Тя поспря, за да погали бузата ми и да хване ръката ми. Потръпнах от докосването й, от близостта на тази необикновена, близка жена, която се навеждаше към рамото ми на дивана.

— Чувствах се все по-недостойна и когато чух обяснението на брат Кирил за легендата за Сен Матийо, разбрах, че никога няма да намеря спокойствие, докато не науча повече. Вярвах, че ако намеря Дракула и го унищожа, може да се възстановя напълно, да стана добра майка, да получа нов живот. Когато ти, Пол, заспа, излязох в покритата галерия. Смятах отново да сляза в криптата с пистолета и да се помъча да отворя саркофага, но знаех, че няма да се справя сама. Докато се колебаех дали да те събудя или не, дали да те помоля за помощ, седнах в края на галерията на пейката, която гледаше към пропастта. Знаех, че не трябва да оставам там сама, но нещо ме теглеше натам. Луната светеше прекрасно, а по планинските склонове се стелеше тънка мъгла.

Очите на Хелън неочаквано се разшириха.

— Както си седях там, мравки ме полазиха по гърба, сякаш нещо беше застанало точно зад мен. Бързо се обърнах и в другия край на галерията, където луната не можеше да огрее, мярнах някакъв тъмен силует. Лицето му беше в сянка, но по-скоро усещах, отколкото виждах втренчените му в мен пламтящи очи. Беше въпрос на секунди да разпери крила и да ме достигне, а аз стоях съвсем сама до парапета. Изведнъж чух гласове, мъчителни гласове в собствената си глава, които ми казваха, че никога няма да надвия Дракула, че този свят е негов, а не мой. Казаха ми да скачам, докато още съм на себе си, и аз като насън станах и скочих.

Сега тя седеше съвсем изправено, загледана в огъня, а баща ми скри лицето си в шепи.

— Исках да падна свободно, като Луцифер, като ангел, но не бях забелязала онази скали. Всъщност се ударих в тях и нараних главата и ръцете си, но там имаше и дебела възглавница от трева и затова ударът не ме уби, нито счупи костите ми. След няколко часа, мисля, се събудих от нощния студ, усетих кръв по лицето и врата си и видях залязващата луна и бездната под мен. Господи, ако се бях претърколила, вместо да припадна — тя замълча за миг. — Знаех, че няма да мога да ти обясня какво съм направила и ме обзе срам чак до лудост. Чувствах, че вече не съм достойна нито за теб, нито за дъщеря ни. Когато се посъвзех, се изправих и видях, че не съм изгубила много кръв. Макар че всичко ме болеше, нямах нищо счупено и знаех, че той не ме беше застигнал — явно и той ме беше отписал, когато скочих. Бях ужасно слаба и трудно ходех, но обиколих манастирските стени и в тъмното слязох надолу по пътя.

Помислих си, че баща ми пак ще заплаче, но той седеше тихо и не отместваше очи от нея.

— Тръгнах по света. Не беше много трудно. Бях взела чантичката си — по навик, предполагам, а и защото в нея беше оръжието ми със сребърните куршуми. Спомням си, че едва не се разсмях, когато усетих чантичката на ръката си, долу в бездната. Вътре имах и пари, доста пари в подплатата и внимателно ги използвах.

Майка ми също винаги носеше всичките си пари със себе си. Предполагам, че такъв е бил обичаят в родното й село. Тя така и не се довери на никоя банка. Много по-късно, когато ми потрябваха още пари, изтеглих от банковата ни сметка в Ню Йорк и ги внесох в една швейцарска банка. После възможно най-бързо напуснах Швейцария, за да не се опиташ да ме проследиш, Пол. О, прости ми! — внезапно извика тя и още по-силно стисна пръстите ми, а аз разбрах, че искаше прошка за отсъствието си, а не за парите. Баща ми здраво сключи пръсти:

— Това теглене ме обнадежди за няколко месеца, поне пося съмнение в ума ми, но банката не успя да го проследи. Върнах си парите. — Но не и теб, можеше да добави, но се възпря. Лицето му сияеше, уморено и радостно.

Хелън наведе очи.

— Във всеки случай, намерих къде да отседна за няколко дни, далеч от Ле Бен, докато зараснат раните ми. Крих се, докато не стана безопасно да се покажа навън.

Пръстите й се пресегнаха към гърлото и там видях малък бял белег, който вече многократно бях оглеждала.

— Усещах с цялото си същество, че Дракула не ме е забравил и че може отново да ме потърси. Държах пистолета под ръка, както и камата, и кръстчето. Навсякъде, откъдето минавах, влизах в църквите и молех за благословия, макар че понякога раната ми започваше да пулсира още на входа на църквата. Внимавах да не оставям врата си непокрит. Накрая се подстригах късо и боядисах косата си, промених дрехите си, сложих тъмни очила. Дълго време избягвах големите градове, а после малко по малко тръгнах по архивите, където винаги съм искала да продължа проучванията си. Работех задълбочено. Намирах го навсякъде — в Рим през 1620 година, във Флоренция при Медичите, в Мадрид, в Париж по време на Революцията. Понякога се споменаваше за странна чума, понякога за взрив от вампирясвания в някое гробище — в Пер Лашез, например. Явно от край време е имал предпочитания към писари, архивисти, библиотекари и историци — към хора, които са имали достъп до книгите. Опитах се по движенията му да отгатна къде се намира новият му гроб, къде се е скрил, след като разкрихме гроба му в Свети Георги, но не намерих логика в маршрутите му. Мислех, че когато го намеря, когато го убия, ще мога да се върна и да ви кажа, че светът вече е по-сигурно място. Щях да ви заслужа. Живеех в страх, че той ще ме намери, преди да го намеря аз. И където и да отидех, вие ми липсвахте — ако знаехте колко бях самотна.