Элизабет Костова - Историкът

Отначало наистина беше тъмно и напредвахме пипнешком надолу по стръмните древни стъпала, но после видях светлинка в дълбините на сводестото помещение — не беше от запалката на Барли, която той припалваше през няколко секунди — и ужасно се уплаших. Треперливата светлинка беше някак си по-лоша и от пълния мрак. Барли стисна ръката ми, докато не почувствах как в пръстите ми кръвта спря да тече. В края си стълбището завиваше и когато обиколихме последния завой, си спомних какво ми беше разказвал баща ми — че това е корабът на най-старата църква на манастирския комплекс. Там беше огромният каменен саркофаг на абата. Там беше призрачният кръст, издълбан в старинната апсида, ниският свод над нас, един от най-ранните запазени образци на романския стил в цяла Европа.

Зърнах всичко това с периферното си зрение, тъй като точно тогава една сянка се отдели от гъстия мрак от другата страна на саркофага и се изправи — беше мъж с фенер. Той ни видя в същия миг, когато и ние го забелязахме, и ми се стори, че възкликна:

— Исусе Христе!

Втренчихме се един в друг.

— Какво правиш тук? — полугласно попита той, местейки поглед ту към мен, ту към Барли, вдигнал фенера току пред лицата ни. Тонът му беше яростен — пълен с гняв, страх, любов. Пуснах ръката на Барли и изтичах около саркофага при баща си, а той ме прегърна.

— Исусе! — изрече, галейки главата ми. — Изобщо не биваше да си тук.

— Прочетохме онази глава в оксфордския архив — прошепнах аз. — Страхувах се, че ти… — не успях да довърша. Сега, след като го бяхме намерили и се уверих, че е жив и на себе си, цялата се разтреперих.

— Изчезвайте оттук — каза той, а после ме притисна по-силно. — Не. Късно е — не трябва да оставате навън сами. Имаме още няколко минути до залез-слънце. Ето — подаде ми той фенера, — дръж това, а ти — каза на Барли — ми помогни с капака.

Барли пристъпи напред веднага, макар че забелязах как и неговите колене трепереха, и помогна на баща ми бавно да плъзне надолу капака на огромния саркофаг. Тогава видях, че баща ми беше облегнал дълъг кол на близката стена. Явно се беше приготвил да съзре в каменния ковчег лицето на някакъв отдавна преследван кошмар, но не беше готов за онова, което наистина видя. Хем ми се искаше, хем не смеех да погледна вътре, но вдигнах фенера и всички надникнахме долу в празния саркофаг, в прахта.

— Господи — възкликна баща ми.

Никога досега не бях чувала в гласа му тази нотка на пълно отчаяние и си спомних, че той не за пръв път вижда празен ковчег. Баща ми се препъна напред и чух как колът се стовари върху каменния под. Стори ми се, че ще заплаче, ще заскубе косите си, наведен над пустия гроб, но той стоеше вцепенен от мъка.

— Господи — каза пак, почти без глас, — мислех, че съм отгатнал и мястото, и датата, най-накрая… мислех, че…

Той не довърши, защото тогава от сенките в старинния напречен неф, където не проникваше и лъч светлина, изплува фигура, която не приличаше на нищо познато. Беше толкова необикновено привидение, че нямаше да мога да изпищя, дори и страхът да не сковаваше гърлото ми. Фенерът ми осветяваше стъпалата и краката му, едната ръка и рамото, но не и засенченото лице, а аз бях прекалено стъписана, за да вдигна фенера по-високо. Примъкнах се към баща си, както и Барли, и сега и тримата стояхме почти затулени зад преградата на празния саркофаг.

Фигурата леко се приближи и спря, лицето оставаше все така скрито в сянката. Вече виждах, че силуетът беше човешки, но не се движеше като човешко същество. Краката му бяха обути в тесни черни ботуши, неописуемо различни от всички видове ботуши, които някога бях виждала, и тихо пошляпваха по камъните, когато той крачеше напред. Край тях се спускаше плащ или може би просто по-голяма сянка, а яките му крака бяха обути в тъмно кадифе. Не беше висок като баща ми, но раменете му под тежкото наметало бяха широки, а неясният силует някак създаваше впечатление, че е много по-едър, отколкото беше в действителност. Плащът очевидно имаше качулка, защото цялото му лице беше скрито. След първата ужасна секунда видях и ръцете му, бели като кости под тъмните дрехи, с пръстен със скъпоценен камък.

Беше толкова истински, толкова близо до нас, че не смеех да издишам; всъщност дори ми се стори, че ако се насиля да се приближа до него, ще възвърна дишането си, и ми се прииска да го доближа. Усещах сребърния нож в джоба си, но нищо не беше в състояние да ме убеди да го взема в ръка. Там, където трябваше да е лицето му, нещо просветваше — дали бяха червеникавите очи? Или зъбите, или усмивката му? А после, в неочакван изблик на думи, той проговори. Казвам изблик, защото никога не бях чувала такъв звук, такъв безреден поток от думи, които можеха да са много езици едновременно или един чуден, но непознат за мен език. След миг обаче хаосът се подреди в думи, които разбирах, макар да имах чувството, че усещам значението им в кръвта си, а не ги чувам с ушите си.