Элизабет Костова - Историкът

Останах там три седмици — в Ле Бен и в манастира, претърсвах скалите и горите с местната полиция и с един екип, извикан от Париж. Майка ми и баща ми пристигнаха във Франция и останаха с теб, хранеха те, бутаха количката ти из града — мисля, че това правеха. Аз попълвах формуляри за мудните чиновници в малките им кабинетчета. Водех безполезни телефонни разговори, търсейки думи на френски да изразя величината на загубата си. Ден след ден преравях горите в дъното на скалите, понякога в компанията на един детектив със студена физиономия и помощниците му, а понякога сам със сълзите си.

Отначало исках да намеря Хелън жива, да я видя как пристъпва към мен с обичайната си суха усмивка, но накрая бях съгласен да видя дори и бездиханното й тяло, надявах се да го намеря някъде между камъните и храсталаците. Ако можех да отнеса тялото й у дома — или в Унгария, мислех си понякога, — щях поне да имам нещо от нея, което да тача, което да погреба, всичко щеше да свърши и щях да остана сам с мъката си. Почти не смеех да призная пред себе си, че тялото й ми трябваше и по друга причина — да се уверя, че смъртта й е напълно естествена, или да изпълня горчивото задължение, което извърших и с Роси. Защо не намирах тялото й? Понякога, особено сутрин, чувствах, че тя просто е паднала, че никога не би ни оставила нарочно. Тогава вярвах, че е възможно да е намерила невинен, естествен гроб някъде в горите, дори и никога да не го открия. Но следобед вече си спомнях само депресиите и странните й настроения.

Знаех, че ще тъжа за нея до края на живота си, но тази пълна липса на труп ме измъчваше. Местният лекар ми даде успокоително, което да вземам вечер, за да мога да спя и с нови сили да търся из гората на следващия ден. Когато полицията предпочете да се занимава с по-наложителни проблеми, останах да търся сам. Понякога намирах сред храстите други находки — камъни, тухли от комин и дори един счупен орнамент във формата на фантастично чудовище — дали той беше паднал много по-далеч от Хелън? Сега по манастирските стени имаше по-малко чудовищни орнаменти.

Накрая родителите ми ме убедиха, че не мога да остана тук вечно и трябва да се върна в Ню Йорк, после винаги мога да дойда и пак да търся. Полицията в цяла Европа беше предупредена от френските си колеги; ако Хелън беше жива — утешително ми казваха те, — все някой ще я намери. В края на краищата се отказах не защото тези уверения ми подействаха, а заради самата гора, заради космическата бездна на скалите, гъстотата на храстите долу, които раздираха панталоните и саката ми, докато се провирах между тях, заради ужасната височина и дебелина на дърветата, заради тишината, която ме обграждаше, когато спирах да ровя и застивах неподвижно за няколко минути.

Преди да си тръгнем, помолих абата да каже молитва за Хелън в далечния край на галерията, откъдето тя беше скочила. Той го превърна в цяла служба, събра монасите около себе си и вдигаше в простора ту един, ту друг ритуален предмет — не ме интересуваше какви бяха — и пееше над бездната, която моментално поглъщаше гласа му. Баща ми и майка ми стояха до мен, майка ми не спираше да бърше сълзите си, а ти хленчеше в ръцете ми. Държах те здраво; тези седмици почти бях забравил колко мека беше тъмната ти коса, колко силни бяха ритащите ти крака. Преди всичко, ти беше жива; дишаше в брадичката ми, а ръчичката ти дружелюбно ме прегръщаше през врата. Когато ме разтърсваха ридания, ти скубеше косата ми и дърпаше ухото ми. С теб на ръце аз се заклех, че ще се опитам да продължа напред, че все някак ще живея.

С Барли се спогледахме над картичките от майка ми. Както и писмата на баща ми, те прекъсваха, без да ми дадат повече яснота за настоящето. Главното, онова, което изгаряше ума ми, бяха датите им. Тя ги беше писала след смъртта си.

— Отишъл е в манастира — казах аз.

— Да — съгласи се Барли. Събрах картичките и ги оставих върху мраморния плот на тоалетката.

— Да тръгваме — казах аз. Надникнах в чантичката си, извадих малкия сребърен нож от канията и внимателно го пуснах в джоба си.

Барли се наведе и ме целуна по бузата. Изненадах се.

— Да тръгваме — рече той.

Пътят към Сен Матийо беше по-дълъг, отколкото го помнех, прашен и горещ дори и в късния следобед. В Ле Бен нямаше таксита — поне наоколо не се виждаха — така че поехме пеша, като бързо крачехме през ширналите се нивя, докато не стигнахме в подстъпите на гората. Оттам пътят се заизкачва към върха. Когато влязохме в гората, смесица от маслинови дръвчета, борове и исполински дъбове, сякаш се озовахме в катедрала; беше сумрачно и хладно и ние инстинктивно снишихме глас, макар че и без това не говорехме много. Бях гладна, въпреки цялата си тревога; дори не бяхме изчакали обещаното от управителя кафе. Барли свали памучната си шапка и избърса чело.