Элизабет Костова - Историкът

Поседяхме на пейката край пропастта, като те държахме между нас, загледани в огромното обедно небе и заслушани в ромона на манастирския фонтан, изработен от червен мрамор — един Господ знае как са го замъкнали чак дотук преди толкова векове. Хелън отново изглеждаше по-весела и с удоволствие забелязах, че лицето й сякаш се беше умиротворило. Макар че понякога пак се натъжаваше, пътуването определено й се отразяваше добре.

Накрая Хелън каза, че иска по-добре да разгледа манастира. Сложихме те обратно в кенгуруто и обиколихме кухните и дългата манастирска трапезария, където монасите все още се хранеха, спалните, където поклонниците можеха да преспят на твърдите нарове, скриптория, една от най-старите части на комплекса, където са били преписвани и илюстрирани толкова много велики ръкописи. Една от тези реликви беше изложена под стъклен похлупак — Евангелие от Матей, отворено на страница, чиито полета бяха украсени с малки дяволчета, увиснали едно за друго чак до дъното на страницата. Хелън дори се усмихна на гледката. После влязохме в параклиса — беше малък, както и всичко останало в манастира, но каменните му пропорции бяха в идеална хармония; никога не бях виждал подобно изпълнение на романския стил, толкова уютно и красиво. В пътеводителя ни пишеше, че овалната външна част на апсидата е първият образец на романския стил, неочаквано архитектурно решение, което внесло светлина в олтара. В тесните прозорци имаше стъкла от четиринайсети век, а самият олтар беше безупречно подреден за месата в червено и бяло със златни свещници. Мълчаливо излязохме.

Накрая младият монах, който ни служеше за водач, каза, че сме видели всичко освен криптата и ние го последвахме надолу. Беше малка влажна дупка недалеч от покритата галерия, интересна от архитектурна гледна точка с романския си свод, поддържан от няколко клекнали колони, и с мрачно украсения каменен саркофаг от първия век от съществуването на манастира — там почиваше първият абат, обясни водачът ни. До саркофага седеше възрастен монах, изгубен в размисъл; когато влязохме, той вдигна глава, любезно и объркано, и ни се поклони, без да става от стола си.

— От векове спазваме обичая един от нас да бди над абата — обясни водачът ни. — Обикновено това е някой възрастен монах, който получава тази чест пожизнено.

— Колко странно — възкликнах аз, но на това място, вероятно заради студа, ти започна да хленчиш и да се въртиш на гърдите на Хелън и като видях, че тя е уморена, й предложих да те изнеса на чист въздух. Измъкнах се от влажната дупка с облекчение и отидох да ти покажа фонтана в двора с галерията.

Очаквах Хелън веднага да ме последва, но тя се задържа в подземието и когато отново излезе, лицето й беше толкова променено, че усетих внезапна тревога. Изглеждаше оживена — да, по-весела не я бях виждал от месеци, — но и пребледняла, с разширени очи, съсредоточена върху нещо, което не разбирах. Приближих се към нея колкото можех по-небрежно; попитах я имаше ли нещо интересно долу.

— Може би — каза тя, но като че ли не ме чу добре над грохота на мислите вътре в себе си. После неочаквано се обърна към теб и те взе от ръцете ми, притисна те и те целуна по главата и бузите. — Тя добре ли е? Уплаши ли се?

— Добре е — казах аз. — Може би е малко гладна.

Хелън седна на пейката, извади буркан с бебешка храна и се зае да те храни, като ти пееше една от онези песнички, които не разбирах — или на унгарски, или на румънски, — докато ти ядеше.

— Мястото е чудесно — каза тя след малко. — Хайде да останем един-два дни.

— Но в четвъртък вечер трябва да сме в Париж — възразих аз.

— Е, какво значение има дали ще нощуваме тук или в Ле Бен — каза тя спокойно, — утре можем да слезем долу и да си хванем автобуса, ако смяташ, че трябва да тръгваме.

Съгласих се, защото тя се държеше много странно, но дори и когато обсъдих намерението ни с монаха-екскурзовод, усещах вътрешно нежелание. Той предаде молбата ни на по-високопоставения свещеник, а той на свой ред ни каза, че манастирската спалня за гости е празна и сме добре дошли. Между простия обяд и още по-простата вечеря се нанесохме в стаята си близо до кухнята, после се разходихме из градините с рози, обиколихме стръмната овощна градина извън стените на манастира и отново се върнахме в параклиса, за да чуем месата, която монасите пяха, докато ти спеше в скута на Хелън. Един монах оправи леглата ни с чисти, груби чаршафи. Когато ти заспа на единия креват, към който бяхме придърпали нашите два нара, за да не изпаднеш, аз полегнах да чета, преструвайки се, че не гледам към Хелън. Тя седеше в черната си памучна рокля на ръба на кревата и се взираше в нощта навън. С благодарност забелязах, че завесите бяха спуснати, но накрая тя стана и ги дръпна и продължи да се взира навън.