Элизабет Костова - Историкът

Написахме и още нещо, веднага щом се върнахме в Щатите: бележка до майката на Хелън чрез леля Ева. Хелън не смееше да изложи в нея всичко, което се случи, но в няколко кратки реда каза на майка си, че Роси е умрял със спомена и любовта си към нея. Хелън запечата писмото с отчаян израз на лицето.

— Някой ден ще й разкажа всичко — каза тя, — но едва когато мога да й го прошепна в ухото.

Така и не разбрахме дали това писмо стигна до назначението си, тъй като нито леля Ева, нито майката на Хелън ни отговориха, а след по-малко от година съветските войски нахлуха в Унгария.

Бях напълно решен оттук нататък да заживеем щастливо до края на живота си и скоро след като се оженихме, споменах на Хелън, че ми се иска да имаме деца. Отначало тя клатеше глава и внимателно докосваше белега на врата си. Разбирах какво иска да каже. Но пораженията при нея бяха незначителни, изтъквах аз; тя беше добре — здрава и силна. С времето тя малко по малко се отпусна, остави се пълното й възстановяване да я приспи и виждах как замечтано се обръща след детските колички, с които се разминавахме по улиците.

На пролетта след като се оженихме, Хелън защити доктората си. Бързината, с която написа дисертацията си ме засрами; през онази година често се събуждах в пет сутринта, а тя вече беше станала и работеше на бюрото си. Изглеждаше бледа и уморена, а в деня, когато защити доктората си, се събудих и видях кръв по чаршафите, а Хелън лежеше до мен полужива и сгърчена от болки: спонтанен аборт. Явно беше изчаквала да ме изненада с добрата новина. После няколко седмици остана на легло и мълчеше. Дисертацията й получи най-висока оценка, но тя никога не я спомена.

Когато получих първото си предложение за преподавателска работа в Ню Йорк, тя ме помоли да я приема и така се преместихме. Установихме се в Бруклин, в приятно запусната, типично нюйоркска къща. Разхождахме се по крайбрежната улица и съзерцавахме влекачите, които маневрираха в пристанището, и големите пътнически кораби — последните от този вид, — които потегляха към Европа. Хелън преподаваше в един университет не по-лош от моя, а студентите й я обожаваха; животът ни беше идеално уравновесен и изкарвахме хляба си с онова, което най-много обичахме.

От време на време измъквахме „Житието“ на свети Георги и бавно го разглеждахме. Един прекрасен ден го занесохме в дискретна аукционна къща, където англичанинът, който го отвори, едва не припадна. Продадохме го на частен търг и накрая то се установи в Клойстърс, Манхатън, а огромна сума пари пое към банковата сметка, която бяхме открили специално за тази цел. Нито Хелън, нито аз обичахме да живеем нашироко и ако изключим дребните суми, които изпратихме на близките й в Унгария, не пипахме парите в банката.

Вторият аборт на Хелън беше още по-страшен и по-опасен; един ден се върнах у дома и ме посрещнаха кървави стъпки по паркета в салона. Тя беше успяла да извика линейка и когато стигнах в болницата, опасността почти беше отминала. След това споменът за кървавите стъпки ме будеше нощ след нощ. Започнах да се страхувам, че никога няма да имаме дете, и да се питам как ли ще ни се отрази, най-вече на Хелън. Тогава тя отново забременя и месец след месец минаваха без проблеми в напрегнато очакване. Очите на Хелън добиха мекия блясък на Богородица, тялото й се окръгли под синята вълнена рокля, а походката й стана леко нестабилна. Непрекъснато се усмихваше; това дете, казваше тя, ще успеем да запазим.

Ти се роди в болнична стая с изглед към река Хъдзън. Когато видях, че си тъмнокоса и с изписаните вежди на майка си, че си съвършена като току-що изкована монета и че очите на Хелън са пълни със сълзи на радост и болка, аз те вдигнах на ръце в стегнатия ти пашкул, за да ти покажа корабите през прозореца. Отчасти просто исках да скрия сълзите си. Кръстихме те на майката на Хелън.

Хелън беше като омагьосана от щастие с теб; искам да запомниш това най-добре от всички други истории от живота ни. По време на бременността си тя беше напуснала преподавателската си работа и явно се радваше да прекарва цялото си време у дома, играейки с пръстите и крачетата ти, които, както тя казваше с хитровата усмивка, бяха досущ трансилвански, или люлеейки те в големия стол, който й купих. Ти започна да се усмихваш рано и очите ти ни следваха навсякъде. Понякога спонтанно излизах от кабинета си и се връщах у дома, за да се уверя, че двете ми тъмнокоси жени спокойно си подремват на канапето.

Един ден се върнах у дома рано, в четири, и донесох няколко малки кутии с китайска храна и букет цветя, който да разглеждаш. В хола нямаше никого и открих Хелън наведена над теб, докато ти спеше в кошчето си. Лицето ти беше напълно спокойно в съня си, но Хелън беше обляна в сълзи и за секунда дори не забеляза, че влязох. Прегърнах я и с ужас открих, че нещо в нея реагира доста бавно на прегръдката ми. Тя не искаше да ми каже какво я тревожи и след няколко безплодни опита се отказах да я разпитвам. Онази вечер тя се развесели при вида на готовата храна и карамфилите, но на другата седмица отново я намерих разплакана, мълчалива, загледана в един от трудовете на Роси, на който той ми беше дал автограф още в началото на общата ни работа. Беше дебел том за минойската цивилизация, който тя държеше отворен в скута си на една от снимките на самия Роси пред някакъв гръцки жертвеник.