Элизабет Костова - Историкът

— В куфарчето ми е — казах аз. — Поне засега.

Тургут се ококори от изумление и му трябваше поне минута, за да се върне към задълженията си на преводач.

— И как се озова там?

Хелън мълчеше и се усмихваше, затова аз се заех с обяснението.

— Аз самият се сетих за нея едва в София, в хотела.

Не, не можех да им разкажа цялата истина, затова им предложих редактирана версия.

А цялата истина беше, че когато най-накрая останахме за десет минутки насаме в хотелската стая на Хелън, аз я грабнах в ръцете си и целунах гарвановочерната й коса, придърпах я до рамото си, притиснах я до себе си през оцапаните ни с пръст дрехи сякаш беше другата ми половинка — липсващата половина на Платон, както тогава си помислих — и тогава почувствах не само облекчение от това, че оцеляхме до тази прегръдка, усетих не само красотата на дългите й кости, дъха й във врата ми, но и нещо ненормално в тялото й, нещо твърдо и убиващо. Отдръпнах се и я погледнах изплашено, но видях сухата й усмивка. Тя сложи пръст на устните си. Само ми напомняше — и двамата знаехме, че стаята сигурно се подслушва.

След миг тя сложи ръцете ми върху копчетата на блузата си, вече раздърпана и мръсна след преживяното. Разкопчах блузата й, като не смеех дори да се замисля какво става, и я смъкнах. Вече съм казвал, че по онова време дамското бельо беше доста сложно нещо, с тайни връзки и кукички и неподозирани отделения, нещо като скрита бронежилетка. До тялото на Хелън обаче се криеше и книга — увита в кърпичка и затоплена, — не огромния фолиант, който си представих, когато Роси ни каза за него, а такова мъничко томче, че би се побрало и в шепата ми. Подвързията му представляваше изкусно изработен златен обков върху подложка от дърво и кожа. Златото беше украсено със смарагди, рубини, сапфири, лунни камъни и фини перли — миниатюрно небе от скъпоценности в чест на светията по средата. Изтънчените му византийски черти изглеждаха сякаш нарисувани преди няколко дни, а не преди столетия, а огромните му, скръбни, опрощаващи змея очи като че ли гледаха право в моите. Веждите му се извиваха в изящни дъги над очите му, носът му беше дълъг и прав, а устата — тъжно безмилостна. Портретът се отличаваше с пълнота, завършеност и реализъм, каквито дотогава не бях срещал във византийското изкуство, беше напълно в духа на римското наследство. Ако вече не бях влюбен, щях да кажа, че това е най-красивото лице, което някога бях виждал, човешко, но и божествено, или пък божествено, но и човешко. По яката на робата му видях прелестно изписани букви. „Гръцки“, каза Хелън. Гласът й беше само шепот в ухото ми. „Свети Георги.“

Вътре листовете бяха мънички парченца пергамент в зашеметяващо добро състояние, всяко изписано с изящен средновековен почерк, все на гръцки. Тук-там видях изкусно изработени илюстрации: свети Георги пробожда с копието си пихтиестата маса на гърчещия се змей под погледа на множество благородници; свети Георги приема мъничка позлатена корона от Христос, който му я поднася от небесния си престол; свети Георги на смъртно легло, оплакван от червенокрили ангели. Всяка миниатюра беше изпълнена с поразителни подробности. Хелън кимна и отново притегли ухото ми към устата си, притаила дъх. „Не съм специалист — прошепна тя, — но мисля, че като нищо е направена за императора в Константинопол — после ще се установи точно за кого. Това е печатът на късните императори.“

И наистина, от вътрешната страна на заглавната корица беше нарисуван двуглав орел, птицата, която гледаше едновременно назад в августейшото минало на Византия и напред в безбрежното й бъдеще; очевидно зрението му не беше чак толкова остро, че да забележи и падането на империята под меча на един напорист неверник.

„Това значи, че датира поне от първата половина на петнайсети век — произнесох почти без глас. — Преди завоеванието.“

„О, мисля, че е още по-стара — прошепна Хелън и нежно докосна печата. — Баща ми… баща ми каза, че е много стара. Тук се виждат личните знаци на Константин Порфирогенет. Той е властвал през… — тя порови из мозъка си — през първата половина на десети век. Бил е на власт преди основаването на Бачковския манастир. Орелът вероятно е добавен по-късно.“

Едва чуто прошушнах: „Искаш да кажеш, че това е на повече от хиляда години?“

Внимателно стиснал книгата с две ръце, аз седнах на леглото до Хелън. Нито един от двама ни не продума; очите ни казваха повече или по-малко всичко. „Тя е в почти перфектно състояние. И ти възнамеряваш да изнесеш това богатство от България? Хелън — казах й с поглед, — не си наред. Та тя принадлежи на българския народ, не мислиш ли?“