Элизабет Костова - Историкът

— Хелън! — изкрещях аз. — Виж!

Тя също се стресна.

— Какво? — в миг се обърна Геза към нея.

— Този човек… — Хелън беше ужасена. — Този там… е…

— Вампир — довърших сухо аз. — Проследи ни от университета в Съединените щати.

Едва проговорих, и онази твар скочи. За да се измъкне обаче, трябваше да мине през всички нас, и първо се блъсна в Геза, който се опита да го хване, а после събори и Ранов. Ранов се изправи по-бързо; той сграбчи библиотекаря, двамата здраво се вкопчиха един в друг, а после Ранов отскочи назад с вик и библиотекарят отново побягна. Ранов се обърна и стреля по тичащата фигура, преди да се е отдалечила. Тя обаче дори не потрепери — все едно Ранов стреляше във въздуха. После страшният библиотекар изчезна, толкова внезапно, че дори не бях сигурен дали е минал през тунела или направо се е стопил пред очите ни. Ранов се затича след него през вратата, но се върна почти веднага. Всички го гледахме втренчено; лицето му беше бяло, а през пръстите на ръката, с която стискаше разкъсаната яка на сакото си, вече се стичаше кръв. След една дълга минута Ранов проговори:

— Какво, по дяволите, беше това? — гласът му трепереше.

Геза поклати глава.

— Господи! — каза той. — Ухапа те. — Той се отдръпна крачка назад от Ранов. — А аз няколко пъти оставах насаме с този дребосък. Каза, че ще ми покаже къде да намеря американците, но не ми каза, че е…

— Естествено, че няма да ти каже — презрително изсумтя Хелън, макар че се опитах да я спра. — Искал е да намери господаря си, да ни последва при него, а не да те убива. Така си му бил по-полезен. Даде ли ти записките ни?

— Млъквай! — Геза сякаш се канеше да я удари, но в гласа му долових страх и уважение и само тихо я дръпнах настрани.

— Хайде — Ранов ни подкара с оръжието си, без да сваля ръка от нараненото си рамо. — Изобщо не ни помогнахте. Искам ви обратно в София и на първия самолет. Късмет извадихте, че нямаме разрешение да се погрижим да изчезнете — можело да създаде проблеми.

Стори ми се, че се канеше да ни ритне, както Геза си изля гнева на крака на масата, но вместо това Ранов се обърна и бързо ни изведе от библиотеката. Накара Стойчев да върви напред; с болка си представих какво ли е преживял старецът в хода на това принудително преследване. Очевидно Стойчев нямаше намерение да ни преследва; бях убеден в това в мига щом зърнах нещастното му лице. Дали беше стигнал София, преди да го накарат да се върне и да ни последва? Надявах се международната слава на Стойчев да го предпази от нови беди, както се е случвало и преди. Но Ранов — това беше най-страшното. Ранов щеше да се върне, заразен, към задълженията си в тайната полиция. Запитах се дали Геза нямаше да предприеме нещо по въпроса, но лицето на унгареца изглеждаше толкова заплашително, че не посмях да го заговоря.

От вратата още веднъж погледнах назад към царствения саркофаг, който лежеше на мястото си поне от петстотин години. Обитателят му вече можеше да е навсякъде или поне да е на път. На стъпалата пропълзяхме един по един през отворчето — и горе видях нещо много странно. Мощехранителницата на свети Петко лежеше отворена на постамента си. Явно са имали инструменти, за да я отворят, след като ние не успяхме. Мраморната плоча отдолу беше плъзната обратно на мястото си и покрита с бродираната покривчица, недокосната. Хелън ми хвърли неразбиращ поглед. Докато минавахме, погледнах в мощехранителницата и видях няколко парчета кости, лъскав череп — всичко, което беше останало от местния мъченик.

Под тежкото покривало на нощта пред църквата цареше суматоха от коли и хора — Геза очевидно беше пристигнал с помощници, двама от които пазеха вратата на църквата. Дракула определено не се е измъкнал оттук, помислих си аз. Планините бяха надвиснали над нас, по-тъмни и от нощното небе. Някои от селяните бяха дочули врявата и пристигаха със запалени факли; с приближаването на Ранов те се отдръпнаха, втренчени в разкъсаното му окървавено сако, с изопнати лица под неравната светлина. Стойчев ме хвана за ръката; лицето му се мушна до ухото ми.

— Ние го затворихме — прошепна той.

— Какво? — наведох се да го чуя.

— Двамата с отчето слязохме първи в криптата, докато тези… тези разбойници претърсваха църквата и горите за вас. Видяхме човека в гроба — не беше Дракула — и разбрахме, че сте били там. Затова го затворихме и когато слязоха долу, те отвориха само мощехранителницата. Така бяха побеснели, та помислих, че ще изхвърлят костите на клетия светия.