Элизабет Костова - Историкът

Последвах ръката й в тъмното. Там определено имаше дръжка, голяма дръжка от студено желязо и когато я натиснах, драконът леко изскочи от мястото си под стъпалото, без да размести нито останалите камъни, нито горното стъпало. Беше изящна изработка, както вече виждахме, с желязната дръжка във формата на рогат звяр, която вероятно служеше, за да го издърпаш след себе си, когато слезеш по тесните стъпала, сега проснати пред нас. Хелън взе още една свещ, а аз грабнах кибрита. Вмъкнахме се на ръце и колене — изведнъж си спомних издрания и насинен Роси, разкъсаните му дрехи и се запитах колко ли пъти е бил влачен през този отвор, — но скоро успяхме пак да станем на крака.

Въздухът, който ни посрещна долу, беше студен и безкрайно влажен, и по време на стръмното ни спускане аз се помъчих да овладея потреса дълбоко в себе си и здраво да държа Хелън, която също трепереше. След петнайсет стъпала на дъното се отвори проход, адски тъмен, макар че на светлината на нашите свещи се виждаха железни скоби, закачени високо по стените, които показваха, че някога коридорът е бил осветен. В края на тунела — стори ми се, че пак бяха петнайсет стъпки, внимателно ги броях — имаше врата от тежко и очевидно много старо дърво, износена до трески в долната си част и отново с онази зловеща дръжка, дългорого създание от ковано желязо. По-скоро усетих, отколкото видях как Хелън вдигна пистолета си. Вратата беше здраво залостена, но като я огледах по-внимателно, открих, че е заключена от нашата страна. Вложих цялата си сила върху тежкото резе и после издърпах вратата, докато пълзящият страх едва не размекна костите ми.

Вътре светлината на свещите ни, колкото и слаба да беше, падна върху просторна зала. Край вратата имаше маси, дълги маси, старинни и солидни, и празни лавици. Въздухът на стаята беше удивително сух след мразовития тунел, като че ли имаше някакво скрито проветрение или беше вкопана дълбоко в земята. Стояхме притиснати един до друг, целите в слух, но в стаята нищо не шумна. От все сърце съжалявах, че не можехме да виждаме в тъмното. Следващото нещо, което светлината улови, беше разклонен свещник, пълен с полуизгорели свещи, и аз ги запалих до една. Те осветиха високи шкафове, в един от които внимателно надникнах. Беше празен.

— Това ли е библиотеката? — попитах аз. — Тук няма нищо.

Отново застинахме и се заслушахме, а пистолетът на Хелън проблясваше на по-ярката светлина. Помислих си, че трябваше да й предложа аз да го нося и да го използвам, ако се наложи, но никога не бях боравил с оръжие, докато тя, както добре знаех, беше добър стрелец.

— Виж, Пол — тя посочи със свободната си ръка и аз видях онова, което беше уловило погледа й.

— Хелън — казах аз, но тя вече крачеше напред. След секунда светлината на свещта ми достигна една маса, която дотогава беше в сянка, огромна каменна маса. Не беше маса, видях аз само миг по-късно, а олтар — не, не беше олтар, а саркофаг. До него имаше още един — дали това не беше старата манастирска крипта, място, където игумените са си почивали на спокойствие, далеч от византийските факли и османските катапулти? После зад тях видяхме най-големия саркофаг от трите. По стената му имаше надпис, една-единствена дума, издълбана в камъка: ДРАКУЛА. Хелън вдигна пистолета си, а аз стиснах кола по-здраво. Тя направи крачка напред, аз я следвах.

В същия миг зад себе си чухме движение в далечината, тропот на стъпки и бързащи тела, който почти заглуши слабия звук в мрака зад гроба, където сякаш прошумоля суха пръст. Скочихме напред като един и надникнахме вътре — най-големият саркофаг нямаше капак и беше празен като останалите два. И този звук: някъде в тъмнината някакво дребно създание се провираше нагоре през корените на дърветата.

Хелън стреля в тъмното и се чу пукот на земя и камъчета; хукнах напред със свещта. Библиотеката се задънваше в ъгъла, а от сводестия таван висяха няколко коренища. В нишата на задната стена, където някога сигурно е висяла икона, видях капчици черна слуз по голите камъни — кръв ли беше това, или просто от земята се процеждаше влага?

Вратата зад нас се отвори с трясък и ние се извъртяхме назад, като още стисках свободната ръка на Хелън. Сред пламъка на свещите нахлуха ярки лампи, електрически фенери, забързани силуети, викове. Беше Ранов с някакъв висок човек, чиято сянка целите ни обгърна: Геза Йожеф, а по петите го следваше потресеният отец Иван. След него подтичваше слабичък дребен чиновник в тъмен костюм и шапка, с тежки черни мустаци. Имаше и още един силует, който се движеше трудно и чийто бавен ход, сега разбирах, вероятно ги беше спъвал на всяка крачка: Стойчев. На лицето му беше изписана странна смесица от страх, съжаление и любопитство, а на бузата му имаше драскотина. Старите му очи срещнаха нашите в един дълъг скръбен миг, а после той размърда устни, сякаш благодареше на Бога, че ни намира живи.