Элизабет Костова - Историкът

— Това са ми особено скъпи книги, мисля, че и на теб ще са ти интересни. Тези трудове са моите биографии.

Всеки том беше свързан по някакъв начин с живота му. Имаше творби от византийски и османски историци — някои от тях редки оригинали, — както и многото им препечатки през вековете. Имаше брошури от средновековна Германия, Русия, Унгария, Константинопол, все свидетелства за престъпленията му. Много от тях не бях виждал, нито чувал, въпреки проучването си, и усетих необясним прилив на любопитство, преди да си напомня, че вече нямам причина да довършвам изследването си. Имаше и безброй томове с фолклор, от седемнайсети век нататък, все вариации върху преданието за вампира — видя ми се странно и потресаващо, че той открито ги включваше сред биографиите си. Той положи огромната си ръка върху едно ранно издание на романа на Брам Стокър и се усмихна, но нищо не каза. После безшумно се премести към следващия раздел.

— И това ще ти е изключително интересно — каза той. — Това са исторически творби за твоя век, двайсети. Чудесно столетие — нямам търпение да го доизгледам. По мое време владетелите успяваха да отстранят размирните елементи само един по един. А вие го постигате с къде по-широк размах. Само като си помисля, да речем, как усъвършенствахте проклетите оръдия, които сринаха стените на Константинопол, и ги превърнахте в божествения огън, който осиновилата те страна преди няколко години изля върху японските градове. — Той леко се поклони, сякаш ми поднесе поздравленията си. — Сигурно си чел повечето от тези книги, професоре, но може би сега ще ги погледнеш с нови очи.

Накрая той отново ме покани да седна край огъня и до лакътя си намерих още една чаша димящ чай. Когато и двамата се отпуснахме в столовете си, той се обърна към мен:

— Скоро и аз трябва да изпия нещо освежаващо — едва чуто каза той. — Преди това обаче трябва да те попитам нещо. — Ръцете ми се разтрепериха против волята ми. Досега се бях мъчил да му говоря колкото се може по-малко, за да не го разяря. — Предложих ти гостоприемството си, доколкото ми позволява мястото, както и безкрайната си вяра в дарбите ти. Ще се радваш на вечен живот, с който малцина могат да се похвалят. Имаш свободен достъп до несъмнено най-богатия по рода си архив на лицето на земята. Пред очите ти се отварят редки творби, които вече не могат никъде да се намерят. Всичко това е твое. — Той се размърда в стола си, като че ли му беше трудно дълго да удържа огромното си неживо тяло напълно неподвижно. — Нещо повече, ти си човек с несравнима чувствителност и въображение, човек на страстната точност и дълбока проницателност. Мога много да науча от методите ти на изследване, от синтеза на изворите, от въображението ти. Тъкмо заради тези твои качества, както и заради великото знание, което подхранват, те доведох тук, в моята съкровищница.

Той отново помълча. Наблюдавах лицето му, неспособен да отместя очи. Той съзерцаваше огъня.

— С непоколебимата си прямота ти виждаш уроците на историята — каза той. — Историята ни учи, че природата на човека е зла и трябва да се гордеем с това. Доброто няма накъде да се усъвършенства, докато злото — може. Защо да не подчиниш могъщия си ум в служба на онова, което може да напредне? Моля те, приятелю, присъедини се доброволно към проучването ми. Ако се съгласиш, ще спестиш на себе си много мъки, а на мен — доста тревоги. Заедно ще изведем историческото знание над всичко, което светът някога е виждал. Няма чистота по-прозрачна от чистотата на историческото страдание. Ще разполагаш с всичко, което един историк може да желае — за теб историята ще бъде действителност. Ще проясним умовете си с кръв.

Той впи цялата сила на погледа си в мен, очите му, пълни с древно познание, горяха, а алените му устни се раздалечиха. Лицето му щеше да излъчва неподражаем интелект, помислих си аз изведнъж, ако не беше така изкривено от омраза. Борех се да не припадна, да не се завлека на минутата до него и да се хвърля в краката му, да не сложа ръката му на главата си. Беше водач, владетел. Не търпеше откази. Призовах любовта си към всичко, което бях имал в живота си и, колкото можах по-твърдо, изрекох думата:

— Никога.

Лицето му пламна, все така бледо, а ноздрите и устните му потрепнаха.

— Несъмнено тук и ще умреш, професор Роси — каза той, сякаш се мъчеше да овладее гласа си. — Никога няма да напуснеш тези покои жив, макар че ще излезеш оттук в нова форма на живот. Защо сам не направиш този избор?