Элизабет Костова - Историкът

Чудовището спи, но вчера изобщо не ми говори, само попита как върви каталогът и за кратко провери работата ми. Прекалено съм уморен да продължа с тази задача, дори и не мога много да печатам. Ще седна пред огъня и ще се опитам да посъбера останките от старото си аз.

Снощи той отново седна до мен пред огъня, сякаш още можехме културно да разговаряме, и ми каза, че скоро ще мести библиотеката, по-скоро, отколкото първоначално е възнамерявал, защото заплахата наближавала.

— Това ще е последната ти нощ и после ще поостанеш тук — каза той, — но когато те повикам, ще дойдеш при мен. После ще подновиш работата си на ново и по-сигурно място. По-късно ще решим как да те изпратим навън. Добре си помисли кого ще ми доведеш да ни помага в работата. Засега ще те оставя някъде, където никой няма да те намери. — Той се усмихна, а моите очи помътняха и аз се опитах да гледам само в огъня. — Ти се оказа ужасно твърдоглав. Може би ще те маскираме като свети мощи. — Нямах желание да го питам какво иска да каже.

Значи е само въпрос на време, и то кратко, преди смъртният ми живот да приключи. Сега трябва да събера цялата си сила, за да се закрепя за последните си мигове. Внимавам да не мисля за хората, които съм обичал, с надеждата, че така може би няма да си спомня за тях в следващото си, прокълнато състояние. Ще скрия този разказ в най-хубавата книга, която намерих тук — една от малкото творби от тази библиотека, която, освен че ме радва, не ме и ужасява — и после ще скрия и самата книга, така че да я отделя от този архив. Ех, да можех и себе си да обрека на земята като нея. Усещам, че приближава залез-слънце, някъде навън в света, където светлината и мракът още съществуват, и събирам всичките си гаснещи сили, за да съхраня себе си в последния миг. Ако има нещо добро в живота, в историята, в собственото ми минало, сега го призовавам. Призовавам го с цялата страст, с която живях.

Хелън докосна челото на баща си с два пръста, сякаш го благослови. Сега тя се бореше да не заплаче.

— Как можем да го преместим оттук? Искам да го погреба.

— Няма време — горчиво казах аз. — Сигурен съм, че той би предпочел да се измъкнем живи.

Свалих якето си и внимателно го прострях отгоре му, като покрих и лицето му. Каменният капак беше твърде тежък, за да го вдигнем. Хелън взе малкия си пищов, като предпазливо го провери дори и сред всички тези емоции.

— Библиотеката — прошепна тя. — Трябва веднага да я намерим. Преди малко не се ли чу нещо?

Кимнах.

— Мисля, че и аз го чух, но не разбрах откъде идваше.

Постояхме заслушани. Тишината, ненарушена, висеше сред нас. Хелън вече търсеше по стените, опипвайки ги, без да изпуска пистолета от ръка. Светлината на свещите беше отчайващо мъждива. Обикаляхме напред-назад, натискахме и потропвахме. Нямаше ниши, нито необичайно издадени камъни, нито възможни отвори, нищо подозрително.

— Навън сигурно вече е почти тъмно — измърмори Хелън.

— Знам — казах аз. — Вероятно имаме десет минути и след това трябва да изчезваме, сигурен съм. — Обиколихме още веднъж малката стаичка, като проверявахме всеки сантиметър. Въздухът беше хладен, особено сега, когато не бях със сако, но въпреки това потта се стичаше по гърба ми.

— Може би библиотеката е в някаква друга част на църквата или в основите й.

— Трябва да е съвсем скрита, вероятно под земята — прошепна Хелън. — Иначе някой отдавна щеше да я намери. А и щом баща ми е в този гроб… — тя не довърши, но това беше въпросът, който измъчваше и мен след първоначалния ми потрес, когато видях Роси: къде е Дракула?

— Тук май има нещо нередно, нали? — Хелън гледаше към ниския, сводест таван и се мъчеше да го стигне с пръсти.

— Нищо не виждам. — После внезапно една мисъл ме накара да грабна свещ от поставката и да клекна долу. Хелън бързо ме последва.

— Да — прошепна тя. Докоснах издялания дракон по отвесната част на най-ниското стъпало. При първото ни посещение в криптата го бях погалил с пръст; сега здраво го натиснах, вложих цялата си сила. Беше неподвижен като стена. Чувствителните пръсти на Хелън обаче вече опипваха околните камъни и изведнъж тя намери един хлабав; той сам излезе в ръката и като зъб и освободи място точно до онзи с драконовата гравюра. На мястото му зейна малка черна дупка; пъхнах ръката си и я раздвижих, но нищо не напипах. Хелън обаче също мушна ръка и я завъртя към дракона, зад издяланата рисунка.

— Пол! — извика тя полугласно.