Элизабет Костова - Историкът

— Не — казах колкото можах по-меко.

Той се изправи заплашително и се усмихна.

— Тогава ще работиш за мен против волята си — каза той.

Пред очите ми мракът се сгъсти и вътрешно едва се крепях на малките си запаси от… от какво? Кожата ме засърбя и пред очите ми, по сумрачните стени на залата, сякаш се завъртяха звезди. Той се приближи и видях лицето му без маска, гледка тъй ужасна, че дори не я помня — а се опитах. После за дълго съм изгубил съзнание.

Събудих се в саркофага си, в мрака, и отново помислих, че това е първият ми ден, първото ми събуждане тук, докато не осъзнах, че веднага разпознах къде съм. Бях много слаб, този път много по-слаб, а раната на врата ми капеше и пулсираше. Бях изгубил кръв, но не достатъчно, за да ме омаломощи докрай. След малко успях да се раздвижа и, треперейки, да се измъкна от затвора си. Спомних си мига, когато изгубих съзнание. На пламъка на горящите свещи видях, че Дракула отново спеше в гигантския си гроб. Очите му бяха отворени, стъклени, устните му — червени, а ръцете стискаха камата — обърнах се, потресен до дъното на душата си, и отидох да се сгуша край огъня и да се помъча да хапна нещо от храната, която ми беше оставена там.

Очевидно той смята постепенно да ме пречупи, може би до последно да ми остави възможност да направя избора, който ми представи снощи, за да мога да му служа с цялата мощ на доброволното сътрудничество. Сега имам само една задача — не, две: да умра с непокътната душа, доколкото ми е възможно, с надеждата, че по-късно това ще ме възпре, поне донякъде, от ужасните дела, които вероятно ще върша като един от живите мъртви; и да остана жив достатъчно дълго, за да запиша всичко в този разказ, макар че той сигурно ще се разпадне на прах, преди някой да го прочете. Тези желания сега са единствената ми опора. Моята съдба надминава всичко, което бих могъл да оплаквам.

Вече не съм сигурен кой ден сме; започвам да си мисля, че може да са минали няколко дена или че съм сънувал няколко седмици или че съм бил отвлечен преди месец. Така или иначе, това е третият ми разказ. Прекарах деня в проучване на библиотеката, но не за да изпълня поръчката на Дракула да я каталогизирам, а за да науча нещо, което би могло да помогне някому — но напразно. Просто ще запиша днешното си откритие, че в първата си година като император Наполеон накарал да убият двама от генералите му — убийства, за които другаде не съм чел. Прегледах и една кратка творба на Ана Комнина, византийската историчка, озаглавена Мъченията, поръчани от Императора за благото на народа — ако гръцкият не ми изневерява. Открих и приказно украсен кабалистки том, вероятно персийски, в раздела за алхимия. По лавицата на колекцията с ереси попаднах на византийски вариант на Евангелието на Йоан, но нещо не е наред с началото му — говори се за мрак, а не за светлина. Трябва да го огледам по-внимателно. Намерих и английски том от 1521 г. — има дата — озаглавен Философия на страхопочитанието, труд за Карпатите, за който съм чел, но смятах, че вече не съществува.

Прекалено съм уморен и отчаян, за да проуча тези текстове, както някога щях да направя — както трябва да направя — но щом видя нещо ново и странно, аз трескаво го вземам в ръце в несъответствие с пълната си безпомощност тук. Сега отново трябва да поспя, малко, докато и Дракула спи, за да мога да се изправя пред следващото изпитание поне отчасти отпочинал, каквото и да ме чака.

Умът ми се пречупва, усещам го; колкото и да се мъча, не мога да проследя нито минаващото време, нито усилията си да разуча библиотеката. Не просто се чувствам слаб и болен, но днес усетих и нещо ново, което още повече изтормози останките на душата ми. Разглеждах една творба от невиждания архив на Дракула за мъченията и в един прекрасен френски том в кварто формат видях описание на нова машина, която с един удар реже глави. Към него имаше и гравюра, която да илюстрира описанието, и аз не само почувствах отвращение от предназначението на машината, не само се възхитих на отличното състояние на книгата, но и изведнъж усетих копнеж да видя тази сцена на живо, да чуя крясъците на тълпата и да видя бликналата кръв над дантеленото жабо и кадифения жакет. Всеки историк познава жаждата да види миналото наяве, но това е съвсем друго, съвсем нов вид глад. Хвърлих книгата настрана, положих пулсиращата си глава на масата и заплаках за пръв път, откакто съм затворен тук. Всъщност от години не бях плакал, не и след погребението на майка си. Солта на сълзите ми малко ме успокои — беше толкова обикновена.