Элизабет Костова - Историкът

Стоях с втренчен поглед, докато не усетих слабост пред необикновената гледка и не отстъпих крачка назад, за да се опитам да събера мислите си. Все още беше рано през деня — имах часове до залез-слънце. Първо трябваше да се огледам за изход, а после да намеря начин да унищожа създанието в съня му, така че да мога незабавно да избягам, независимо дали щях да успея или не да го победя. Здраво стиснах свещта. Достатъчно е да кажа, че цели два часа претърсвах огромната каменна зала, без да намеря никакъв изход. В единия край, срещу камината, имаше голяма дървена врата с желязно резе, което дърпах, бутах и насилвах, докато съвсем се изморих и изпонадрах ръцете си. То дори не изскърца; всъщност останах с впечатлението, че не е било отваряно от години, може би от столетия. Други възможности за бягство нямаше — нито други врати, нито проходи или разхлабени камъни или друг вид отверстие. Естествено, нямаше и прозорци, бях убеден, че се намираме в дълбоко подземие. Единствената ниша в стените беше тази с трите саркофага, но и там камъните не помръдваха. Със свито сърце проверих и стената пред погледа на застиналото лице на Дракула с широко отворените му очи; дори и без да помръдват, чувствах, че в тях се крие някаква тайна сила и проклятие.

Седнах отново до огъня да събера разпилените си сили. Огънят никога не изгасваше, забелязах аз, докато държах ръцете си над него, макар че изгаряше истински клони и пънове и излъчваше осезаема, уютна топлина. За пръв път осъзнах, че този огън не димеше; така ли гореше по цяла нощ? Прокарах предупредително длан по лицето си. Щях да се нуждая от всяка частичка разум. Всъщност — и в този миг взех решението си — задачата ми беше да съхраня ума и нравствеността си непокътнати до последния миг. Това щеше да е моята опора, последната, която ми оставаше.

Когато се съвзех, отново продължих търсенето си, последователно, оглеждайки се за всяка възможност да унищожа чудовищния си домакин. Ако успеех, разбира се, пак щях да умра тук самотен, без изход, но той никога повече нямаше да напусне тази зала да издевателства над външния свят. Мина ми през ума, и не за пръв път, че най-лесният изход беше самоубийството — но не можех да си позволя такова решение. Вече бях на път да се превърна в създание като Дракула и според преданието самоубийците можеха да се присъединят към живите мъртви дори и без допълнителната зараза, която вече течеше във вените ми — жестока легенда, но трябваше да се съобразя с нея. Този път ми беше отрязан. Прегледах всяко ъгълче и дупка в стаята, отворих всички чекмеджета и кутии, проверих лавиците с високо вдигната свещ. Едва ли хитрият княз ми беше оставил оръжие, което мога да използвам срещу него, но трябваше да потърся. Нищо не намерих, нито дори и старо парче дърво, което да наостря като кол. Когато се опитах да издърпам един клон от огъня, пламъците внезапно изригнаха и изгориха ръката ми. Няколко пъти пробвах, но всеки път със същия дяволски резултат.

Накрая се върнах при огромния саркофаг, ужасен от последната си възможност: камата, която самият Дракула носеше на колана си. Белязаната му ръка стискаше дръжката. Камата може би беше сребърна, което означаваше, че можех да я забия в сърцето му, стига да се реша да я измъкна от ръцете му. Седнах да събера кураж за такава постъпка и да овладея погнусата си. После се изправих и предпазливо приближих ръка до камата, като с другата ръка държах високо свещта. Внимателното ми докосване не предизвика искри на живот по застиналото лице, видях аз, макар че безмилостното му изражение и тънката линия на носа му сякаш още повече се изостриха. За мой ужас открих, че огромната му ръка здраво стискаше дръжката на камата. Трябваше първо да отместя ръката му, за да стигна до камата. Хванах ръката на Дракула и усещането беше толкова непоносимо ужасно, че не искам да го описвам тук, пък макар и пред никого, освен пред самия себе си. Ръката му беше като вкаменена над ефеса. Не бях в състояние да я откъсна, нито дори да я помръдна; със същия успех можех да се опитам да изтръгна мраморен нож от ръката на статуя. Мъртвите очи сякаш искряха от омраза. Дали щеше да си спомни опита ми, когато се събудеше? Изтощен и отвратен извън себе си, се отдръпнах назад и седнах на пода със свещта си.

Накрая, като не виждах начин плановете ми да успеят, реших да предприема друга тактика. Първо, щях да поспя малко, докато е още обяд, за да се събудя много преди Дракула, без да рискувам той пръв да се събуди и да ме намери заспал. Така и успях да направя за час-два, струва ми се — трябва да намеря някакъв по-ефикасен начин да преценявам или измервам времето в тази празнота — легнал пред огнището със сако, навито под главата ми. Нищо не беше в състояние да ме убеди да се покатеря обратно в саркофага, но успях да се настаня сравнително удобно болезнените си крайници на затоплените от огъня каменни плочи.