Элизабет Костова - Историкът

Той ме погледна с доверие, което на човешко лице можеше да е дори и привързаност. После се изправи с енергичните си, нечовешки движения.

— Достатъчно говорихме за тази нощ — виждам, че се умори. Нека да почетем в останалите часове, както обикновено правя, а после ще изляза. Когато дойде утрото, трябва да вземеш хартия и писалка, каквито ще намериш до печатарската преса, и да започнеш каталога. Книгите ми вече са подредени по категории, а не по хронология. Ще видиш. Има и пишеща машина, специално за теб съм я донесъл. Ако искаш, можеш да съставиш каталога на латински, но всъщност прецени сам. И, разбира се, свободен си по всяко време да четеш каквото пожелаеш.

При тези думи той се изправи от стола и си избра една книга от масата, а после седна с нея. Страхувах се да не последвам примера му и грабнах първото томче, което ми попадна. Оказа се ранно издание на Макиавели: Владетелят, издаден с поредица от беседи върху морала, които никога не бях виждал или чувал. Не можех да ги разчета в онова състояние на ума си, а само седях и се взирах в напечатаните букви или напосоки обръщах страниците. Дракула изглеждаше погълнат от четивото си. Почудих се, поглеждайки го крадешком, как ли се беше пригодил към това нощно, подземно съществуване, към битието на учен след живота на битки и действия.

Накрая той се надигна и тихо остави томчето си. Без да продума, се отдалечи в мрака на голямата зала, докато силуетът му се изгуби от погледа ми. После чух сухо дращене, сякаш животно ровеше в корава земя или сякаш се запали клечка кибрит, макар че светлина нямаше, и се почувствах съвсем сам. Напрегнах слух, но не разбрах в каква посока се отдалечи. Е, поне тази нощ нямаше да пирува с мен. Страхливо се зачудих за какво ли ме пазеше, когато бързо можеше да ме превърне в един от слугите си, при това щеше и да утоли жаждата си. Няколко часа останах на стола си, като от време на време се изправях да протегна болезнените си крайници. Не смеех да заспя през нощта, но сигурно против волята си съм дремнал малко преди зазоряване, защото изведнъж се събудих от промяна във въздуха, макар че нищо не се отвори да хвърли светлина в тъмната стая, и видях наметнатия силует на Дракула да се приближава към камината.

— Добър ден — каза той тихо и се обърна към тъмната стена, където лежеше саркофагът ми. Бях се изправил на крака, принуден от присъствието му. После той пак се изгуби от погледа ми и в ушите ми писна дълбока тишина.

След доста време взех свещта и отново запалих свещника, а и допълнително свещи, които намерих в нишите по стената. По много от масите открих керамични кандила или малки железни фенери и също ги запалих. По-ярката светлина ми донесе известно облекчение, но се питах дали някога отново ще видя слънцето или вече съм за вечни времена хвърлен сред мрака и треперливия пламък на свещите — това ми се стори като своеобразен пъкъл. Поне сега виждах стаята малко по-добре; тя беше просторна във всички посоки, а стените й бяха покрити с огромни шкафове и лавици. Навсякъде имаше книги, кутии, свитъци, ръкописи — обширната колекция на Дракула беше подредена на купчини и редици. На едната стена се виждаха неясните очертания на три саркофага. Приближих се със свещта. Двата по-малки бяха празни — в единия май се бях озовал аз.

После погледнах към най-големия саркофаг, величествен гроб, по-царствен от останалите, огромен на светлината на свещта, благородно симетричен. На стената му с латински букви беше издълбана една-единствена дума: ДРАКУЛА. Вдигнах свещта и надникнах вътре, почти насилвайки волята си. Огромното му тяло лежеше неподвижно. За пръв път виждах ясно жестокото му, непроницаемо лице и въпреки отвращението си не можах да отместя очи. Веждите му бяха здраво сключени, сякаш сънуваше лош сън, очите му бяха отворени и втренчени, така че насън изглеждаше още по-мъртъв с восъчнобледата си кожа, с неподвижните дълги черни мигли, с прозрачните си силни, почти красиви черти. Туфа дълга тъмна коса падаше край раменете му и пълнеше страните на саркофага. Най-ужасното за мен беше руменината по бузите и устните му и жизненият вид на лицето и тялото му, който не се забелязваше на светлината от огнището. Засега ме беше пощадил, това беше вярно, но някъде навън в нощта беше изпил своето. Петънцето с моята кръв беше изчезнало от устните му; сега те цъфтяха в алено под тъмните мустаци. Изглеждаше тъй преизпълнен с изкуствения си живот и здраве, че моята кръв се вледени, когато видях, че не диша — гърдите му нито се повдигаха, нито се спускаха. Още нещо странно: носеше нови дрехи, отново пищни и фини като тези, в които го бях видял преди, туника и ботуши в наситено червено, мантия и шапка от пурпурно кадифе. Мантията се беше поскъсала на рамото, а на шапката беше втъкнато кафяво перо. Яката му блестеше в скъпоценни камъни.