Элизабет Костова - Историкът

Дракула се обърна и отмести свещта си настрани, а пламъкът й озари скъпоценните камъни по шапката му — топази, смарагди, перли. Очите му грееха.

— Как ти се вижда библиотеката ми?

— Изглежда… забележителна сбирка. Съкровище — казах аз. По ужасното му лице пробяга сянка на задоволство.

— Прав си — каза тихо той. — Това е най-добрата библиотека в света. Събирал съм я със столетия внимателен подбор. Ти обаче ще имаш много време да изучиш чудесата, които съм донесъл. Сега ела да ти покажа още нещо.

Той ме поведе към една стена, към която още не се бяхме приближавали, и там видях много стара печатарска преса като онези в илюстрациите от късното средновековие — тежко съоръжение от черно желязо и тъмно дърво с огромен винт отгоре. Кръглата плоча беше обсидианово черна от мастилото и проблясваше на светлината като дяволско огледало. Лист дебела хартия лежеше на полицата до пресата. Наведох се по-наблизо и видях, че е частично отпечатан, но е бракуван, и че е на английски. Духът в амфората, гласеше заглавието. Вампирите от гръцките до днешните трагедии. И авторът: Бартоломю Роси.

Дракула явно беше чакал удивеното ми ахване и аз не го разочаровах.

— Както виждаш, следя най-доброто, което днешните историци произвеждат — сверявам си часовника до секундата, както се казва. Когато не мога да се сдобия с публикувана книга или пък искам нещо начаса, тогава сам си го печатам. Тук обаче има нещо, което също ще те заинтригува.

Той посочи масата зад печатарската машина. Върху нея имаше редици с гравюри на дърво. Най-голямата, изправена, така че да се вижда, беше драконът от нашите книги — моята и на Пол — но, разбира се, в огледален образ. С мъка се сдържах да не извикам на глас.

— Учуден си — каза Дракула и приближи светлината към дракона. Очертанията му ми бяха толкова познати, сякаш ги бях издълбал със собствената си ръка. — Мисля, че добре познаваш този образ.

— Да — стиснах здраво свещта си. — Сам ли печатате книгите? Колко такива има?

— Монасите ми отпечатаха някои от тях, а аз продължих работата — каза той полугласно, със сведен към гравюрите поглед. — Почти съм изпълнил амбицията си да отпечатам 1453 бройки, но бавно, за да имам време да ги разпределям, докато работя. Това число говори ли ти нещо?

— Да — казах след малко. — Това е годината, в която пада Константинопол.

— Знаех си, че ще се сетиш — каза той с горчива усмивка. — Най-страшната дата в историята.

— Мисля, че има много претенденти за тази титла — казах аз, но той разтърси едрата си глава над широките рамене.

— Не — каза той. Вдигна свещта си високо и на светлината й видях как очите му пламтяха, в дълбините си червени като на вълк и пълни с омраза. Все едно мъртъв поглед изведнъж се събуди за живот; и дотогава очите му ми се виждаха блестящи, но сега пламъкът им яростно гореше. Не можех да продумам, нито да откъсна поглед. След миг той се обърна и пак се загледа в дракона.

— Той ми беше добър пратеник — каза замислено.

— Ти ли ми даде книгата? Моята книга?

— Да кажем, че аз го уредих. — Той се пресегна с белязаните си от битки пръсти и докосна гравиращото блокче. — Разпределям ги много внимателно. Пращам ги само на най-обещаващите учени, на онези, които според мен ще са достатъчно упорити да последват дракона в бърлогата му. Ти обаче си първият, който успя. Поздравления. Оставил съм другите си помощници навън по света, за да продължат проучванията ми.

— Аз не те последвах тук — осмелих се да възразя. — Ти ме доведе.

— Е-е — отново това изкривяване на рубинените устни, потрепването на дългите мустаци, — нямаше да си тук, ако не беше пожелал. Досега никой не е пренебрегвал два пъти предупреждението ми. Ти сам се доведе тук.

Погледнах престарялата преса и гравюрата на дракона.

— Защо съм ти необходим? — не исках да го ядосам с въпросите си; стига да пожелаеше, още довечера можеше да ме убие, ако през деня не намерех изход за бягство. Но просто не можах да сдържа въпроса си.

— Отдавна чакам някой да направи каталог на библиотеката ми — каза той простичко. — Утре ще имаш възможност спокойно да я разгледаш. Тази вечер само ще си приказваме.

Той ме поведе обратно към столовете с властната си, бавна крачка. Думите му ми вдъхнаха сериозна надежда — очевидно той не се канеше да ме убива, поне не тази вечер, а и в мен се надигаше любопитство. Очевидно не сънувах; говорех с човек, който беше живял през по-голям отрязък от историята, отколкото който и да е историк можеше да се надява да изучи дори и откъслечно през цялата си кариера. Последвах го на предпазливо разстояние и отново седнахме пред огъня. Когато се настаних, забелязах, че масата с празните чинии от вечерята ми беше изчезнала, а на мястото й беше изникнало удобно канапе, на което внимателно изтегнах краката си. Дракула седеше величествено изправен на огромния си стол. Докато неговият стол беше висок, дървен, средновековен, моят беше с удобна тапицерия като канапето, като че ли той се беше постарал да снабди госта си с нещо подходящо за съвременната изнеженост.