Элизабет Костова - Историкът

Сега го виждах по-добре, макар че лицето му пак беше в сянка. Носеше островърха шапка в златно и зелено с тежка брошка със скъпоценни камъни точно над челото и беше облечен в широка в раменете туника от златоткано кадифе със зелена яка с висока дантела под яката му брадичка. Накитът над челото му и златните нишки по яката проблясваха на огъня. На раменете му висеше наметка от бяла кожа, закрепена със сребърна закопчалка с драконовия символ. Облеклото му беше необикновено; то ме уплаши почти толкова, колкото и странното му неживо присъствие. Бяха истински дрехи, живи, нови, а не избелели експонати от музейна сбирка. Той ги носеше с изключително достойнство и грация, мълчаливо изправен пред мен, а наметката се спускаше по рамената му като снежна вихрушка. Пламъкът на свещите освети ръката му, широкопръста и цялата в белези, която почиваше на дръжката на камата му, а по-надолу — мощните му крака в зелени панталони и ботуши. Той леко се премести и се обърна към светлината, все така безмълвен. Вече виждах лицето му още по-добре и жестоката му сила — в големите тъмни очи под сключените вежди, в дългия прав нос, в широките кокалести скули — ме накара да се дръпна назад. Устните му, вече виждах, бяха стиснати в суха усмивка, рубиненочервени и извити под тънкия черен мустак. В ъгълчето на устните му забелязах петънце засъхнала кръв — о, Господи, как се потресох. Самата гледка беше достатъчно ужасна, но мигът, в който осъзнах, че това навярно е моята кръв, съвсем ме зашемети.

Той се изправи още по-гордо и ме погледна право в лицето през сумрака, който ни делеше.

— Аз съм Дракула — каза той.

Думите му бяха студени и ясни. Имах чувството, че ги изрича на език, който не говоря, макар че прекрасно го разбрах. Бях изгубил дар слово и стоях втренчен в него, парализиран от ужас. Тялото му беше само на няколко стъпки от мен и, независимо дали беше мъртво или живо, беше несъмнено истинско и могъщо.

— Ела — каза той със същия студен, кристалночист глас. — Ти си уморен и гладен от пътуването. Донесъл съм ти вечеря. — Жестът му беше елегантен, почти любезен, а по дългите му бели пръсти проблеснаха скъпоценности.

Видях край огъня маса, отрупана с покрити чинии. Вече помирисвах аромата на храна — хубава, истинска, човешка храна — и отново усетих слабост. Дракула тихо се приближи до масата и наля чаша червена течност от една гарафа — за миг помислих, че е кръв.

— Ела — каза той отново, по-меко.

Отдалечи се и седна на своя стол, сякаш мислеше, че ще съм по-склонен да се приближа, ако се дръпне настрана. Поклащайки се, аз отидох до празния стол край масата, а краката ми трепереха и от слабост, и от страх. Седнах сред тъмните възглавници, почти се свлякох, и погледнах в чиниите. Защо, питах се, толкова ми се ядеше, когато всеки миг можеше да умра? Само тялото ми знаеше отговора на тази загадка. Сега Дракула съзерцаваше огъня; виждах безмилостния му профил, дългия нос и здравата брадичка, тъмните къдрици коса по раменете му. Беше събрал замислено длани, така че наметката и бродираните му ръкави бяха паднали назад, откривайки облечените в зелено кадифе китки и огромния белег на по-близката до мен ръка. Седеше спокойно и замислено; стори ми се, че сънувам, че заплахата над мен е нереална и събрах смелост да повдигна капаците на чиниите.

Изведнъж толкова огладнях, че едва се сдържах да не се нахвърля върху яденето с ръце, но успях да вдигна металната вилица и костения нож от масата и да отрежа първо парче печено пиле, а после и сготвеното тъмно месо на някакъв дивеч. Имаше керамични купи с картофи и каша, корав хляб, топла супа със зеленчуци. Лакомо се тъпчех, макар да правех опити да позабавя темпото, за да не си навлека колики. Сребърният бокал до лакътя ми искреше пълен със силно червено вино, а не с кръв, и аз го изпих до дъно. Докато се хранех, Дракула не помръдна, макар че не можех да се въздържам и току го поглеждах. Когато приключих, бях почти готов да умра, изпитвайки задоволство в продължение на една дълга минута. Сега разбирах защо осъденият на смърт получава последна вечеря. Това беше първата ми ясна мисъл, откакто се събудих в саркофага. Бавно покрих празните блюда, като се опитвах да не вдигам шум, и се облегнах назад в очакване.

Мина доста време, преди събеседникът ми да се обърне в стола си.

— Навечеря се — тихо каза той, — значи можем да си поприказваме малко и да ти разкажа защо те доведох тук.

Гласът му отново беше ясен и студен, но този път долових слабо стържене в гърдите му, сякаш механизмът, който го поддържаше, беше неизказано стар и износен. Той замислено ме наблюдаваше и аз усетих как се смалявам под погледа му.