Элизабет Костова - Историкът

— Къде е бебето? — попитах я аз.

Тя бавно вдигна глава и се втренчи в мен, като че ли се опитваше да си спомни коя година сме.

— Спи.

Неочаквано усетих порив да се втурна в спалнята и да проверя дали с теб всичко е наред.

— Скъпа, какво става? — Отместих книгата и я прегърнах, но тя поклати глава и замълча. Когато накрая все пак отидох да те видя, ти тъкмо се събуждаше в кошчето с прекрасната си усмивка, потупваше коремчето си и се мъчеше да се надигнеш да ме видиш.

Скоро Хелън започна да мълчи почти всяка сутрин и да плаче безпричинно всяка вечер. Тъй като отказваше да говори с мен, настоях да отиде на лекар, а после и на психоаналитик. Лекарят каза, че е напълно здрава, че жените понякога тъгуват в първите месеци на майчинството и че когато свикне, ще се оправи. Твърде късно открих — чак когато един общ приятел се натъкна на Хелън в градската библиотека на Ню Йорк, — че тя изобщо не ходеше на психоаналитик. Когато й съобщих откритието си, тя каза, че според нея малко научна работа би могла по-добре да я разсее и че е използвала идването на гледачката за тази цел. Вечер обаче настроението й често беше толкова лошо, че аз реших, че тя вероятно има нужда от смяна на обстановката. Изтеглих малко пари от нашия запас и купих самолетни билети за Франция за началото на пролетта.

Хелън не беше ходила във Франция, макар че беше чела много за нея и говореше отличен училищен френски. На Монмартър изглеждаше весела, когато отбеляза с някогашното си остроумие, че Сакрекьор е по-монументално грозна и от най-смелите й представи. Харесваше й да бута количката ти из цветните пазари и край Сена, където дълго се разхождахме и ровехме из съкровищата на букинистите, докато ти седеше в меката си червена качулка и съзерцаваше водата. Ти се оказа отличен пътешественик, макар и само на девет месеца, и Хелън ти обеща, че това е само началото.

Хазайката в пансиона ни се оказа баба на безброй внуци и ние често те оставяхме да спиш под нейните грижи, за да се почерпим по нещо, опрели крака в бронзовата релса на някой бар, или да пийнем кафе на открито, без да сваляме ръкавиците си. Хелън — а и ти със светналите си очи — най-много обичахте ехото на сводовете в Нотър Дам, но накрая все пак поехме на юг, за да видим и други безподобни чудеса — блестящите витражи на Шартър, причудливата червена крепост-църква на еретиците в Алби; залите на Каркасон.

Хелън искаше да посетим древния манастир „Сен Матийо“ в Източните Пиренеи и решихме да отидем там за ден-два преди да се върнем в Париж и да отлетим обратно за дома. Стори ми се, че по време на пътуването лицето й доста се оживи и ми хареса видът й, когато лежеше простряна на леглото ни в хотела в Перпинян, прелиствайки една история на френската архитектура, която си купих в Париж. Манастирът бил построен през 1000 г., каза ми тя, макар да знаеше, че този раздел вече съм го прочел. Бил най-старият запазен образец на романска архитектура в Европа. „Почти на възрастта на Житието на свети Георги“, замислено казах аз, но тя затвори книгата, лицето й доби непроницаем израз, тя се обърна и ненаситно не загледа как си играеш на леглото до нея.

Хелън настоя да отидем до манастира пеша, като поклонници. Изкатерихме се по пътя от Ле Бен в една хладна пролетна утрин и със затоплянето на деня вързахме пуловерите си на кръста. Хелън те носеше в карирано кенгуру на гърдите си и когато се умори, аз те взех на ръце. По това време пътят беше безлюден, ако изключим един мълчалив тъмнокос селянин, който ни подмина нагоре на коня си. Казах на Хелън, че трябваше да го помолим да ни повози, но тя не отговори; тази сутрин лошото й настроение се беше върнало и с тревога и отчаяние забелязах, че от време на време очите й се изпълваха със сълзи. Вече знаех, че ако я попитам какво има, тя само ще поклати глава и ще ме отблъсне, затова се задоволих просто нежно да те нося нагоре и да ти показвам гледките, които се разкриваха след всеки завой на пътя — просторни панорами на прашни поля и сгушени в ниското селца. На върха на планината пътят се превърна в широка поляна от пръст, където бяха паркирани една-две стари коли, а за едно дърво беше вързан конят на онзи селянин — чий друг ще е, — макар че стопанинът му не се виждаше наоколо. Манастирът се издигаше пред нас точно на върха с тежките си каменни стени и ние прекрачихме през портите и се оставихме в ръцете на монасите.

В онези дни „Сен Матийо“ беше истински действащ манастир и приютяваше дванайсет или тринайсет монаси, които водеха живота на предшествениците си от последните хиляда години, като изключим факта, че от време на време развеждаха туристи и държаха един автомобил на паркинга пред входа за собствена употреба. Двама монаси ни показаха прекрасната сводеста галерия на манастирския двор — спомням си колко се учудих, когато отидох до открития край на двора и видях стръмната бездна над скалите, отвесната канара и равнините долу. Планините край манастира са по-високи и от върха, където е кацнала самата обител, и на далечните им склонове виждахме бели венички, които — едва след миг осъзнах — бяха водопади.