Элизабет Костова - Историкът

— Сигурно е тъмно — казах аз, — понеже наблизо няма нито един град.

Тя кимна.

— Много е тъмно, но тук винаги е било така, нали?

— Защо не си лягаш? — протегнах се аз и потупах леглото й.

— Добре — каза тя, без да възрази. Всъщност тя дори ми се усмихна и се наведе да ме целуне, преди да си легне. За миг я улових в ръцете си, усетих силата на раменете й и гладката кожа на врата й. После тя се протегна и се зави и май заспа много преди да дочета страницата си и да изгася лампата.

Събудих се призори от някакъв ветрец, който полъхваше из стаята. Беше съвсем тихо; ти дишаше до мен под бебешкото си вълнено одеялце, но нарът на Хелън беше празен. Безшумно станах, сложих обувките и якето си. Покритата галерия навън беше потънала в мъгла, дворът беше сивкав, а фонтанът едва се виждаше като голяма сянка. Хрумна ми, че сигурно слънцето трудно си пробива път до това място, тъй като първо трябва да изкачи гигантските върхове на изток. Огледах се за Хелън, но не я повиках, защото знаех, че обича да става рано и вероятно седеше на някоя от пейките, потънала в мисли и в очакване на изгрева. От нея обаче нямаше и следа и когато небето изсветля, се заех да я търся по-усърдно, като първо отидох до пейката, където седяхме предишния ден, а после и до параклиса с призрачния му мирис на пушек.

Накрая започнах да я викам по име, първо тихо, после по-силно и дори тревожно. След няколко минути един монах излезе от трапезарията, където те явно тъкмо се бяха събрали за мълчаливата си закуска, и попита с какво може да ми помогне. Обясних му, че жена ми е изчезнала и той се разтърси заедно с мен.

— Може би мадам е тръгнала на разходка?

Но от нея нямаше и следа нито в градината, нито на паркинга, нито в мрачната крипта. Търсихме навсякъде, докато слънцето се показа над върховете, а тогава той отиде да повика останалите монаси и един от тях предложи да слезе с колата до Ле Бен, за да разпита и там. Помолих го, съвсем импулсивно, на връщане да доведе полиция. После те чух да плачеш от спалнята; втурнах се при теб, уплашен да не си паднала от леглото, но ти тъкмо се събуждаше. Бързо те нахраних и те взех на ръце, за да претърся отново същите места.

Накрая помолих да съберат и разпитат всички монаси. Абатът с готовност се съгласи и ги доведе в манастирския двор. Никой не беше виждал Хелън, след като снощи се бяхме отправили от трапезарията към спалнята си. Всички бяха разтревожени — la pauvre, каза един възрастен монах, с което изведнъж ме раздразни. Попитах дали някой е говорил с нея предишния ден, дали някой е забелязал нещо необичайно.

— Ние не говорим с жени, според общото правило — внимателно ме осведоми абатът.

Един монах обаче пристъпи напред и веднага познах стария монах, чиято работа беше да бди в криптата. Изразът на лицето му беше спокоен и благ, както предишния ден на светлината на газената лампа в криптата, с онова кротко объркване, което бях забелязал и тогава.

— Мадам ме заговори — каза той. — Не исках да нарушавам правилото, но тя беше толкова тиха, възпитана дама, че отговорих на въпросите й.

— Какво ви пита тя? — сърцето ми вече туптеше, но сега болезнено запрепуска.

— Попита ме кой е погребан тук и аз й обясних, че е един от първите ни абати и че ние благоговеем пред паметта му. После тя попита какви велики дела е извършил и аз й казах, че според нашата легенда — тук той погледна към абата, който му кимна да продължи, — според нашата легенда той е водил свят живот, но имал нещастието да умре прокълнат, така че се вдигал от ковчега си да пакости на монасите и затова се наложило да пречистят трупа му. Когато бил пречистен, от сърцето му поникнала бяла роза в знак, че Света Богородица му е простила.

— И затова ли седите да го пазите? — попитах аз трескаво.

Абатът вдигна рамене.

— Това е просто един от обичаите ни в негова памет.

Обърнах се към стария монах, потискайки желанието си да го стисна за гърлото и да видя как добродушното му лице посинява.

— И това предание ли разказахте на жена ми?

— Тя питаше за историята ни, мосю. Не видях нищо лошо да отговоря на въпросите й.

— И какво ви каза тя в отговор?

Той се усмихна.

— Благодари ми с милия си глас и ме попита за името ми и аз й отговорих — брат Кирил.

Той скръсти ръце пред корема си.

Отне ми известно време да осъзная значението на думите му, защото в първия момент името нищо не ми проговори заради френското ударение на последната сричка и заради невинното „брат“. После трябваше да те стисна в ръцете си, за да не те изпусна.