Элизабет Костова - Историкът

Здесь есть возможность читать онлайн «Элизабет Костова - Историкът» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Современная проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.

Историкът: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Историкът»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

"Драги мой, злощастни приемнико,
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития."

Историкът — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Историкът», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

— Тя не би могла да оживее след такова падане — казах аз, когато успях да се преборя със стегнатото си гърло.

— Така е.

— Баща ми изобщо не допуска — поне не в писмата си, — че може да е била блъсната надолу.

— И това е така — каза Барли и пак нахлупи шапката.

Помълчах за малко. Единственият звук бяха стъпките ни по неравния паваж — дотук пътят все още беше павиран. Не исках да изричам всичко това, но думите сами изригнаха.

— Професор Роси казва, че самоубийството създава риск мъртвият да се превърне в… да се превърне в…

— Спомням си — простичко каза Барли. Помислих си, че по-добре да беше замълчал. Пътят вече се виеше високо в планината. — Може би ще мине някоя кола — добави той.

Никаква кола обаче не мина и ние вървяхме все по-бързо и по-бързо и така се запъхтяхме, че почти не приказвахме. Когато излязохме от гората след последния завой, стените на манастира ме изненадаха; не бях запомнила този завой, нито неочаквано голата поляна на върха на планината, безкрайната вечер, която се спускаше над нас. Смътно си спомних равния прашен паркинг пред главния вход, където днес нямаше никакви коли. Къде бяха туристите, почудих се аз. Миг по-късно се приближихме достатъчно, за да прочетем табелата — комплексът е в ремонт, този месец не се допускат посетители. Надписът не забави крачката ни.

— Хайде — каза Барли. Той улови ръката ми, което много ме зарадва, защото се бях разтреперила.

Стените около портите сега бяха опаковани в скелета. На пътя ни стоеше подвижна бетонобъркачка. Бетон? Тук? Дървените врати под портала бяха плътно затворени, но не и заключени, както установихме, когато предпазливо натиснахме железния пръстен. Не ми се харесваше идеята да се вмъкнем вътре неканени; не ми харесваше и фактът, че от баща ми нямаше никаква следа. Може би той още беше долу в Ле Бен или на съвсем друго място. Възможно ли беше да претърсва дъното на пропастта, както преди години, на десетки метри под нас, недостижим за погледите ни? Започнах да съжалявам, че се поддадохме на порива да се качим направо в манастира. Освен това, макар че същинският залез щеше да настъпи може би след час, слънцето бързо се спускаше на запад зад Пиренеите и чезнеше зад най-високите върхове. Гората, от която бяхме излезли, вече беше потънала в дълбоки сенки и скоро цветовете на деня съвсем щяха да се изличат по манастирските стени.

Пристъпихме вътре, предпазливо, и се изкачихме в двора с покритата галерия. По средата ясно бълбукаше червеният мраморен фонтан. Там бяха и изящните усукани колони, които помнех, дългата галерия, розовата градина в единия край. Златистата светлина липсваше и на нейно място бяха паднали гъсти пръстенокафяви сенки. Наоколо беше пусто.

— Мислиш ли, че трябва да се върнем в Ле Бен? — прошепнах на Барли.

Той тъкмо се канеше да ми отговори, когато доловихме звук — пеене — от църквата в другия край на галерията. Вратите й бяха затворени, но ясно чувахме песнопенията на службата с интервалите на мълчание.

— Всички са там — каза Барли. — Може би и баща ти е там.

Аз обаче се съмнявах.

— Ако е там, сигурно е отишъл долу… — не довърших и се огледах из двора. Бяха минали почти две години, откакто бяхме идвали тук с баща ми — за втори път, както стана ясно от писмата му — и отначало не успях да си спомня къде беше входът за криптата. Изведнъж видях вратата, която сякаш се беше отворила в близката стена, без да я забележа. Сега си спомних фантастичните създания, издълбани в камъка край вратата — грифони и лъвове, дракони и птици, причудливи животни, които не можех да разпозная, хибриди между доброто и злото.

С Барли погледнахме към църквата, но вратите й бяха плътно затворени, и се промъкнахме през двора към входа на криптата. За малко постояхме отпред под погледа на застиналите зверове и като гледах мрака, в който трябваше да се спуснем, сърцето ми се сви. После си спомних, че там вътре може би стоеше баща ми и всъщност може би се намираше в ужасна беда. Пък и Барли още държеше ръката ми, висок и решителен. Бях почти сигурна, че сега ще измърмори нещо за странните истории, в които се забърква моето семейство, но той стоеше до мен напрегнато, готов като мен да срещне каквото и да ни очакваше.

— Нямаме светлина — прошепна той.

— Е, не можем да влезем в църквата и да си вземем — ненужно отбелязах аз.

— Имам запалка — Барли я измъкна от джоба си. Не знаех, че пуши. Той бързо щракна, задържа пламъка над стъпалата и двамата заедно слязохме в мрака.

Читать дальше
Тёмная тема
Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Историкът»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Историкът» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.


Элизабет Боуэн - Последнее фото
Элизабет Боуэн
Элизабет Боуэн - Соловей
Элизабет Боуэн
Элизабет Джордж - Расплата кровью
Элизабет Джордж
Элизабет Костова - Историк
Элизабет Костова
Елізабет Костова - Історик
Елізабет Костова
Елізабет Костова - Викрадачі
Елізабет Костова
Элизабет Костова - Похищение лебедя
Элизабет Костова
Отзывы о книге «Историкът»

Обсуждение, отзывы о книге «Историкът» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.

x