Элизабет Костова - Историкът

Добър вечер. Поздравления.

В този миг баща ми сякаш се съвзе. Не знам как намери сили да проговори.

— Къде е тя? — извика той. Гласът му трепереше от страх и ярост.

Ти си забележителен учен.

Не знам защо, но в същия момент тялото ми сякаш тръгна към него по собствена воля. Баща ми протегна ръка почти в същата секунда и здраво стисна ръката ми, така че фенерът се олюля и край нас затанцуваха страховити сенки и светлинки. В тази секунда светлината беше по-ярка и аз зърнах малко от лицето на Дракула, само извивката на отпуснатите черни мустаци, скулата, която като нищо можеше да е гол череп.

Ти се оказа най-решителен. Ела с мен и ще те даря с познанието на десет хиляди живота.

Още не знаех как успявах да го разбера, но чувствах, че говореше на баща ми.

— Не! — извиках аз. Бях толкова ужасена от собствения си вик, от това, че изобщо бях проговорила, и ми се стори, че сякаш за миг изгубих съзнание. Усещах, че привидението пред нас навярно се усмихваше, макар че лицето му отново беше потънало в сянка.

Ела с мен или ми дай дъщеря си.

— Какво? — попита баща ми едва чуто. В този миг осъзнах, че той не разбираше думите на Дракула, може би дори не го чуваше. Баща ми просто отговаряше на моя вик.

Фигурата сякаш размисляше в мълчание. Странните му обувки се размърдаха върху каменния под. Под старинните дрехи осанката му беше не само зловеща, но и някак изискана, като на стар владетел.

Дълго чаках учен с твоята дарба.

Сега гласът беше омекнал, но звучеше безкрайно заплашително. Стояхме в тъмнината, която сякаш струеше от тъмната фигура и ни обливаше.

Ела с мен доброволно.

Сега сякаш баща ми помръдна към него, все така здраво стиснал ръката ми. Очевидно той усещаше онова, което не разбираше. Рамото на Дракула потрепна; той премести ужасяващата си тежест от единия крак на другия. Тялото му сякаш излъчваше смърт и все пак той беше жив и силен.

Не ме карай да чакам. Ако не дойдеш сам, аз ще те отведа.

Баща ми като че ли събираше цялата си сила.

— Къде е тя? — изкрещя той. — Къде е Хелън?

Фигурата се изправи и видях разярения блясък на зъбите, скулите, очите, сянката на качулката, поклащаща се над лицето му, нечовешкия юмрук, стиснат на ръба на светлината. Макар че той дори не помръдваше, аз имах ужасното чувство, че някакъв звяр се снишава за скок, за да се хвърли отгоре ни, а после по сенчестите стълби зад него се чуха стъпки, нещо се стрелна напред, но ние не го видяхме, а само усетихме движението на въздуха. С писък, който сякаш не излезе от мен, вдигнах фенера и видях лицето на Дракула — никога няма да го забравя, — а после, за огромно мое изумление, видях още една фигура, която стоеше точно зад него. Вторият човек очевидно беше слязъл по стълбите, същият тъмен и наметнат силует като неговия, но по-здрав и несъмнено жив човек. Мъжът тичаше, а във вдигнатата му ръка просветваше нещо ярко. Дракула обаче вече беше усетил присъствието му, обърна се с протегната ръка и го отблъсна. Силата на Дракула трябва да е била свръхестествена, защото изведнъж яката човешка фигура се блъсна в стената на криптата. Чухме силен глух удар, после стенание. Дракула се въртеше наляво-надясно в зловещо раздвоение, първо към нас, а после към стенещия човек.

Внезапно по стълбите отново се чуха стъпки — този път по-леки, а с тях нахлу и силен лъч светлина. Дракула беше хванат в крачка — обърна се твърде късно, заслепен в мрака. Някой бързо претърси помещението с мощния фенер, вдигна оръжие и стреля.

Дракула не помръдна, както според мен трябваше да направи, не залитна върху саркофага над нас; той просто се свлече, първо назад, така че изпитото му бледо лице за момент отново излезе на светло, а после напред, и пак напред, докато не се сгромоляса върху камъните с пращене сякаш от извити кости. За секунда той се сгърчи на пода и накрая замря. После тялото му сякаш се превърна в пепел, в нищо, дори и старинните му дрехи се разложиха, сиви на подлъгващата светлина.

Баща ми пусна ръката ми и се втурна към лъча на фенера, подритвайки пихтията на пода.

— Хелън — извика той, или може би изплака името й, или го прошепна.

Барли обаче също притича напред, уловил фенера на баща ми. На каменните плочи лежеше огромен мъж, а до него беше паднала камата му.

— О, Елси — изрече задавен английски глас. От главата му капеше тъмна кръв и пред вцепенените ни от ужас погледи очите му застинаха.

Барли се хвърли на земята край разкривената му сянка. Сякаш се задушаваше от изненада и мъка.