Элизабет Костова - Историкът

Тя отново взе ръката ми, погали я и аз против волята си усетих прилив на гняв — заради всички онези години без нея.

— Накрая реших, че дори и да не съм достойна, имам право да ви видя. И двамата. Бях прочела във вестниците за фондацията ти, Пол, и знаех, че сте в Амстердам. Не беше трудно да ви открия, нито да седна в кафенето до службата ти, нито да ви проследя на някоя от екскурзиите ви — много внимателно — много, много внимателно. Никога не позволих да се срещнем лице в лице от страх да не ме познаете. Идвах и си тръгвах. Ако издирванията ми вървяха добре, си позволявах едно пътуване до Амстердам и оттам ви следях. После един ден — в Италия, в Монтепердуто — го видях на пиацата. Той също ви следеше — наблюдаваше ви. Тогава осъзнах, че той е станал толкова силен, че може да излиза и посред бял ден. Знаех, че сте в опасност, но мислех, че ако отида да ви предупредя, може само още повече да приближа заплахата до вас. В края на краищата той може би търсеше мен, а не вас, или може би се опитваше да ме подлъже да го заведа при вас. Беше невероятно мъчение. Знаех, че сигурно и ти проучваш нещо — че отново си започнал да го издирваш, Пол, — щом си привлякъл вниманието му. Не можех да реша какво да правя.

— Аз съм виновна — измърморих аз и стиснах погрознялата й сбръчкана ръка. — Аз намерих книгата.

Тя ме погледна за кратко, наклонила глава встрани.

— Ти си историк — каза след малко. Не беше въпрос. После въздъхна. — Няколко години ти писах картички, моето момиче — но разбира се не ги изпращах. Един ден реших, че мога да общувам с двама ви от разстояние, да ви кажа, че съм жива, без никой друг да ме види. Изпратих ги в Амстердам, на вашия адрес, в колет до Пол.

Този път аз се обърнах към баща ми, учудена и ядосана.

— Да — каза ми той тъжно. — Не можех да ти ги покажа, не можех да те разстроя така, преди да съм намерил майка ти. Нали си представяш как се чувствах.

Представях си. Изведнъж си спомних смъртната му умора в Атина, вечерта, в която го видях полужив на бюрото в стаята му. Но сега той се усмихваше и осъзнах, че оттук насетне сигурно ще се усмихва всеки ден.

— Ех — усмихна се и тя. Около устата и имаше дълбоки бръчки, забелязах аз, както и край ъгълчетата на очите й.

— Започнах да те търся — а с тебе и него — усмивката му стана сериозна.

Тя се взря в него.

— Тогава разбрах, че трябва да се откажа от проучванията и просто да вървя по петите му, докато ви преследва. Понякога ви срещах и разбирах, че си възобновил изследването си — гледах те как влизаш в библиотеките, Пол, или как излизаш оттам, и така ми се искаше да ти разкажа всичко, което бях научила. После ти отиде в Оксфорд. При дотогавашните си изследвания не бях ходила в Оксфорд, макар да бях прочела, че през късното Средновековие там е имало чести случаи на вампирясване. А в Оксфорд ти остави една книга отворена…

— Той я затвори, когато ме видя — вмъкнах аз.

— И мен — каза Барли с мълниеносна усмивка. За пръв път и той се обади и с облекчение забелязах, че все още можеше да е забавен.

— Е, първия път, когато я прегледа, той забрави да я затвори — почти ни смигна Хелън.

— Права си — каза баща ми. — Сега като се сетя, май наистина я забравих.

Хелън се обърна към него с ослепителната си усмивка.

— Знаеш ли, дотогава никога не бях виждала тази книга. Vampires du Moyen Age?

— Класика — каза баща ми. — Но много рядка.

— Мисля, че и мастър Джеймс трябва да я е чел — бавно се намеси и Барли. — Знаете ли, видях го вътре малко след като ви изненадахме там, сър. — Баща ми изглеждаше озадачен. — Да — добави Барли, — бях забравил шлифера си на първия етаж в библиотеката и след около час се върнах да го взема. Тогава видях мастър Джеймс да се измъква от нишата на балкона, но той не ме забеляза. Стори ми се, че изглеждаше ужасно разтревожен, някак ядосан и разсеян. Сетих се за този случай, когато реших да му се обадя.

— Говорил си с мастър Джеймс? — учудих се аз, но още повече се възмутих. — Кога? Защо си му звънял?

— Обадих му се от Париж, защото си спомних нещо — каза простичко Барли и протегна крака. Исках да отида при него и да го прегърна, но не можех пред родителите си. Той ме погледна: — Казах ти, там във влака, че се опитвам да си спомня нещо, нещо за мастър Джеймс, и когато стигнахме Париж, си спомних. Веднъж, когато той излезе от кабинета си да прибере някакви книжа, видях на бюрото му едно писмо — беше си с плика и понеже марката много ми хареса, го погледнах по-отблизо. Идваше от Турция и беше много старо — може би това ме накара да погледна марката — всъщност някой си професор Бора го беше изпратил преди двайсет години, но този плик ме накара да помечтая един ден и аз да имам огромно бюро и да получавам писма от цял свят. Името Бора ми направи впечатление, дори и тогава — звучеше толкова екзотично. Не отворих плика да прочета писмото, разбира се — добави припряно Барли. — Не бих направил подобно нещо.