Элизабет Костова - Историкът

— Мастър Джеймс?

Хотелът в Ле Бен с гордост предлагаше на гостите си специален салон с високи тавани и камина. Управителят ни запали огън и на своя глава затвори вратите, за да ни отдели от останалите гости.

— Екскурзията до манастира ви е изморила — каза само той, докато оставяше бутилка коняк пред баща ми и нареждаше чашите — пет чаши, забелязах аз, като че ли липсващият ни спътник още можеше да се почерпи с нас — но по погледите, които си размениха с баща ми, разбрах, че двамата си казаха много повече без думи.

Управителят цяла вечер разговаря по телефона и някак успя да уреди нещата с полицията, която ни разпита само в хотела и ни освободи под благосклонния му поглед. Подозирам, че пак той се беше обадил на моргата или на погребалната агенция — което и от двете да имаха в едно френско селце. Сега, след като всички чиновници си бяха заминали, аз седях на неудобното тапицирано канапе до Хелън, която през няколко минути се пресягаше да ме погали по главата, и се мъчех да не си спомням добродушното лице на мастър Джеймс и едрото му, неподвижно под чаршафа тяло. Баща ми седеше в дълбок фотьойл до огъня и съзерцаваше ту нея, ту нас. Барли беше качил дългите си крака на един диван и се мъчеше, струва ми се, да не се взира в коняка, докато накрая баща ми не се усети и не напълни чашите. Очите на Барли се бяха зачервили от скришен плач, но той явно предпочиташе да не го безпокоим. Когато го погледнах, собствените ми очи неудържимо се напълниха със сълзи.

Баща ми гледаше косо към Барли и за миг си помислих, че също щеше да се разплаче.

— Той постъпи много смело — каза тихо баща ми. — Ако не го беше нападнал, Хелън нямаше да успее да стреля така. Нямаше да може да го простреля през сърцето, ако чудовището не се беше разсеяло. Мисля, че в последните си мигове Джеймс е разбрал какво е постигнал. Той отмъсти за човека, когото най-много обичаше — а и за мнозина други.

Барли кимна, все още неспособен да говори, и сред нас отново се възцари тишина.

— Обещах да ви разкажа всичко, когато седнем на спокойствие — каза накрая Хелън, като остави чашата си на масата.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви оставя насаме? — попита Барли неохотно.

Хелън се засмя и мелодичният й смях, така различен от обичайния й глас, ме изненада. Дори и в тази изпълнена с мъка стая смехът й не звучеше неподходящо.

— Не, не, миличък — каза тя на Барли. — Без теб не може.

Обичах акцента й, грубоватия й, но приятен английски, който сякаш познавах толкова отдавна, че дори не помнех откога. Беше висока, слаба жена в черна, някак старомодна рокля, с кълбо от къдрава посивяваща коса около главата. Лицето й беше поразително — набръчкано, изтощено, но в очите й светеше младежки пламък. Всеки поглед към нея беше шок за мен — не само защото беше там, истинска, но и защото винаги си бях представяла само младата Хелън. Въображението ми никога не беше отчитало годините, които ни разделяха.

— Целият ми разказ би отнел много, много време — рече тя меко, — но сега мога да ви кажа поне някои неща. Първо, че съжалявам. Причиних ти много мъка, Пол, знам — погледна тя баща ми от другата страна на камината. Барли се размърда с неудобство, но тя го спря с властен жест. — На себе си обаче причиних още по-голяма мъка. Второ, и това трябваше отдавна да съм ти го казала, но сега нашата дъщеря — усмивката й беше нежна, а в очите й проблясваха сълзи, — нашата дъщеря и приятелите ни могат да бъдат мои свидетели. Жива съм, не съм една от живите мъртви. Той не успя да ме нарани трети път.

Исках да погледна баща ми, но не можех да отместя очи. Това за него беше много личен миг. Не го чух обаче да хълца на глас.

Тя замълча и явно си поемаше дъх.

— Пол, когато отидохме в Сен Матийо и разбрах за обичаите им — за абата, който ставал в смъртта си, и за брат Кирил, който го пазел, — бях обзета от отчаяние, но и от нетърпимо любопитство. Усетих, че желанието ми да видя това място, копнежът ми по него не биха могли да са съвпадение. Преди да отидем във Франция, аз бях подновила проучванията си в Ню Йорк — без да ти кажа, Пол — с надеждата да открия втория гроб на Дракула и да отмъстя за смъртта на баща си. Не бях попадала обаче и на дума за Сен Матийо. Копнежът ми да отида там се появи едва когато прочетох за него в пътеводителя. Беше най-обикновено желание без научно обяснение.

Тя се огледа сред нас, навела прекрасния си профил.

— Поднових изследванията си в Ню Йорк, защото се чувствах виновна за гибелта на баща си — бях го убила с желанието си да го надмина, да изоблича предателството му към майка ми — и не можех да понеса тази мисъл. После реших, че злодейската ми кръв — кръвта на Дракула — ме е накарала да постъпя така и осъзнах, че съм преляла тази кръв и на своето бебе, макар да мислех, че съм се възстановила от заразата на неживите.