Элизабет Костова - Историкът

— Разбира се, че не — леко изсумтя баща ми, но ми се стори, че в очите му просветна обич.

— Е, когато слизахме от влака в Париж, видях на перона един старец, предполагам мюсюлманин, с тъмночервена шапка с дълъг пискюл и дълга роба като османски паша, и тогава се сетих за онова писмо. После изведнъж си припомних и разказа на баща ти — той мрачно ме изгледа — и отидох на телефона. Разбрах, че мастър Джеймс явно продължава да го търси.

— А аз къде бях? — ревниво попитах.

— В тоалетната, предполагам. Момичетата все пред огледалото висите. — Сигурно щеше да ми прати целувка, ако не бяха всички останали. — Мастър Джеймс звучеше ядосан по телефона, но когато му казах какво става, той отговори, че мога да разчитам на благоволението му за вечни времена. — Устните на Барли потрепнаха. — Не посмях да го питам какво възнамерява да прави, но сега вече знам.

— Да, всички знаем — тъжно откликна баща ми. — Явно е направил същата сметка по старата книга и се е досетил, че са минали точно шестнайсет години от последното посещение на Дракула в Сен Матийо. Тогава несъмнено е разбрал къде отивам. Всъщност, когато е бил в нишата с редките книги на библиотеката, вероятно е проверявал мен — в Оксфорд той неведнъж ме преследваше да му кажа какво става, угрижен за здравето и духа ми. Не исках да го въвличам в тази работа, защото знаех колко е опасна.

Хелън кимна.

— Да. Мисля, че и аз съм била там малко преди него. Намерих отворената книга и също пресметнах времето, а после чух стъпки по стълбите и се измъкнах в другата посока. Също като нашия приятел и аз видях, че ще отидеш в Сен Матийо, Пол, за да ме намериш и да хванеш демона, затова потеглих колкото можех по-бързо. Не знаех обаче кой влак ще хванеш и най-вече и представа си нямах, че дъщеря ни ще те последва.

— Видях те — изрекох аз удивено.

Тя се втренчи в мен, но за миг оставихме тази тема. Щяхме да имаме толкова много време да си говорим. Виждах, че тя е уморена, че всички сме уморени до мозъка на костите си, дотолкова, че дори нямахме сили да се убедим един друг каква голяма победа сме извоювали днес. Дали светът наистина беше станал по-сигурен, защото се бяхме събрали заедно, или защото него вече го нямаше? Очакваше ме бъдеще, каквото никога не си бях представяла. Хелън щеше да живее с нас и да изгася свещите в трапезарията. Щеше да дойде на церемонията в гимназията, когато завършех, на първия ми ден в университета, щеше да ми помогне да облека сватбената си рокля, ако някога се омъжех. Щеше да ни чете на глас в хола след вечеря, щеше да се върне в света и отново да преподава, щеше да ме води да си купувам обувки и дрехи, щеше да върви до мен с ръка на кръста ми.

Тогава още не знаех, че от време на време тя щеше да се усамотява, да мълчи с часове, да опипва врата си, не знаех, че само девет години по-късно една мъчителна болест щеше да ни я отнеме — много преди да свикнем със завръщането й, макар че може би никога нямаше и да свикнем, може би никога нямаше да се уморим от блаженството на нейното присъствие. Нямаше как да предвидя и че нашият последен дар щеше да е да се уверим, че тя почива в мир, понеже можеше и да не е така, нито че тази сигурност щеше да е едновременно сърцераздирателна и утешителна. Ако можех да предскажа всички тези неща, щях и да знам, че баща ми щеше да изчезне ден след погребението й и че малката кама от кабинета щеше да изчезне с него и че никога, никога нямаше да го попитам за това.

Но край камината в Ле Бен годините, които щяхме да прекараме с нея, се простираха пред нас като вечна благословия. Те започнаха няколко минути по-късно, когато баща ми се надигна и ме целуна, разтърси ръката на Барли с отривист жест и изтегли Хелън от дивана.

— Ела — каза й той и тя се облегна на него, засега приключила с разказа си, с изморено, но радостно лице. Той събра ръцете й в дланите си. — Да си лягаме.

Преди около две години бях на конференция във Филаделфия, международна среща на историци медиевисти, и пред мен се откри неочаквана възможност. Дотогава не бях ходила във Филаделфия и бях запленена от контраста между нашите семинари, които ни потапяха в едно феодално и религиозно минало, и оживената метрополия край нас с далеч не толкова древната й история, пропита с просвещенските идеали на републиката и революцията. Гледката от четиринайсетия етаж на хотелската ми стая разкриваше причудлива смесица от небостъргачи и цели пресечки с къщи от седемнайсети и осемнайсети век, почти като миниатюри на фона на исполините край тях.