Элизабет Костова - Историкът

Спирахме по крайпътните ферми да си купим продукти за пикник и вземахме неща, които не би ни поднесъл и най-добрият ресторант — кутии с пресни ягоди, искрящи на слънцето и сякаш току-що измити; тенекии козе сирене, тежки като щанги и покрити с коричка от сивкава плесен, като че ли са се търкаляли по пода на килера. Баща ми пиеше тъмно червено вино без етикет, което струваше стотинки. След всяко ядене той внимателно затваряше бутилката с тапата и я прибираше заедно с малката чашка, която си носеше грижливо увита в кърпа. За десерт поглъщахме големи комати от купения в съседния град прясно изпечен хляб, който тъпчехме с щедри парчета натурален шоколад. Стомахът ми виеше от удоволствие, а баща ми жално се оплакваше, че като се върнем, ще трябва да пази диета.

Пътят ни изведе в Югоизточна Франция, а после, след няколко размити в паметта ми дни се изкачихме нагоре в хладните планини.

— Les Pyrénées-Orientales — обясни баща ми на един от пикниците ни, разгънал пътната карта. — От години ми се искаше да се върна по тези места.

Проследих маршрута ни по картата и открих, че сме удивително близо до Испания. Тази мисъл — и звучната дума ориенталски — ме разтърсиха. Приближавахме самия край на познатия ми свят и за пръв път осъзнах, че един ден ще пътувам далеч и все по-далеч от него. Баща ми обясни, че иска да ми покаже един манастир.

— Мисля, че довечера ще стигнем до градчето под манастира, а утре ще се изкачим да го видим.

— Високо ли е? — попитах аз.

— На половината път до билото — планината го е защитавала от нашественици. Построен е през 1000 г. Невероятно място е — издълбано в скалите, недостижимо дори и за най-ревностните поклонници. Градчето долу също много ще ти хареса. Стар курортен град с минерални бани. Очарователен е.

Баща ми се усмихваше, но беше неспокоен и някак припряно сгъна картата. Усетих, че скоро ще ми разкаже нова история; може би този път нямаше да се наложи да го питам.

Когато следобед влязохме в Ле Бен, наистина много ми хареса. Представляваше голямо село с каменни къщи в пясъчен цвят, пръснати из малко възвишение. Над него се извисяваха внушителните Пиренеи, от чиято сянка се измъкваха само най-широките улици, виещи се надолу към речната долина и фермите из равните, сухи лъки. Прашни чинари, подстригани на четириъгълници, обграждаха поредица от прашни площадчета, без изобщо да засенчват алеята за разходки на местните жители, нито масичките, на които бабите продаваха плетени покривки и шишенца с лавандулов екстракт. Нагоре към най-високото място на градчето се виждаше задължителната каменна църква с пърхащи наоколо лястовички, а камбанарията й хвърляше огромна сянка като гигантски мрачен връх, бродещ от улица на улица, докато слънцето бавно потъваше зад планините.

Охотно вечеряхме с някаква подобна на гаспачо супа и телешки котлети в приземния ресторант на едно от строените през XIX в. градски хотелчета. Управителят на ресторанта сложи крак на месинговата релса на бара край нашата маса и разсеяно, но любезно ни разпита за пътуването ни. Беше неугледен човечец, целият облечен в черно, с тясно лице и мургав тен. Говореше френски насечено, с особено пикантно произношение, каквото още не бях чувала и не го разбирах много добре, затова баща ми превеждаше.

— Да, разбира се, нашият манастир — започна управителят, когато баща ми го попита нещо. — Сигурно знаете, че Сен Матийо привлича осем хиляди туристи всяко лято? Наистина. Всички са толкова симпатични, кротки, все християни чужденци, които се изкачват догоре пеша като на истинско поклонение. Сутрин си оправят леглата и почти не разбираме кога идват, кога си отиват. Е, и други туристи идват заради les bains. Ще пробвате водата, нали?

Баща ми отвърна, че след два дни трябва да тръгваме пак на север и че смятаме да прекараме целия ден утре в манастира.

— Нали знаете колко предания се носят за това място, забележителни разкази и все верни — каза управителят с усмивка, която изведнъж разкраси ъгловатото му лице. — Младата мис разбира ли? Сигурно ще й е интересно да ги чуе.

— Je comprends, merci — отвърнах вежливо.

— Bon. Сега ще ви разкажа една история. Нали нямате нищо против? Моля, хапвайте от котлетите — те са вкусни, докато са топли. — В този миг вратата на ресторанта се отвори и двойка усмихнати възрастни хора, очевидно местни, влязоха и си избраха маса.

— Bon soir, buenas tardes — поздрави нашият управител и също се засмя. — Тук сме la salade, миш-маш от разни култури. Дядо ми говореше добър испански — перфектен испански, и се би в тяхната Гражданска война, макар че вече беше на възраст. Тук обичаме всичките си езици. Няма бомби и терористи като при баските. Ние не сме престъпници — той възмутено се огледа наоколо, като че ли някой се канеше да му противоречи.