Элизабет Костова - Историкът

— После ще ти обясня — прошепна баща ми с половин уста.

— Така, ето и нашата история. С гордост трябва да отбележа, че ме наричат историк на града. Яжте. Нашият манастир е основан през 1000 година, както вече знаете. Всъщност било през 999 година, защото монасите, които си харесали това място, се готвели за Апокалипсиса, нали се сещате, в края на хилядолетието. Изкачили се високо в планината в търсене на подходящо място за църква. Един от тях получил съновидение — Сен Матийо слязъл от рая и оставил бяла роза на върха над тях. На следващия ден те се качили на върха и осветили планината със своите молитви. Много е красиво — ще ви хареса. Но не това е прочутата легенда. Това е само разказът за основаването на абатската църква.

И така, когато манастирът и църквицата му били само на сто години, един от най-набожните монаси, учителят на по-младите, загадъчно умрял на средна възраст. Казвал се Мигел де Куша. Горко го оплаквали и го погребали в криптата. Нали знаете, че тъкмо криптата ни е особено известна, защото е най-ранният образец на романска архитектура в Европа. Да! — той чукна по масата с дългите си четвъртити пръсти. — Да! Някои твърдят, че тази чест се пада на Сен Пиер край Перпинян, но всъщност лъжат, за да примамят туристите.

Така или иначе, този велик учен бил погребан в криптата, но скоро след това проклятие застигнало манастира. Няколко монаси умрели от странна чума. Един по един ги намерили мъртви в коридорите под чардаците на манастира — чардаците са прекрасни, много ще ви харесат. Най-красивите в Европа. И така, умрелите монаси били бледи като призраци, като че ли кръвта им била източена. Всички подозирали, че са отровени.

Накрая един млад монах — любимият ученик на починалия отец — слязъл в криптата и изровил учителя си въпреки протестите на абата, който ужасно се изплашил. Открили учителя жив, но не точно жив, ако разбирате какво имам предвид. Жива смърт. Нощем ставал да взема живота на останалите монаси. За да спасят душата на горкия човечец, те донесли светена вода от един свят извор в планината и взели много остър кол… — управителят драматично замахна във въздуха, за да схвана колко остър е бил колът. Приковала поглед в него и наострила уши, за да разбирам странния му френски, аз се бях напрегнала докрай, за да не изпусна смисъла на разказа. Баща ми бе спрял да превежда и вилицата му подрънкваше о чинията. Когато вдигнах глава, с изненада установих, че е пребледнял като платно и също гледа втренчено новия ни приятел.

— Може ли… — баща ми се прокашля и избърса уста със салфетката. — Може ли по едно кафе?

— Но вие не сте яли salade — домакинът ни изглеждаше потресен. — Тя е уникална. Освен това тази вечер имаме poires belles-Hélène, както и чудесно сирене, а и gâteau за младата мис.

— Разбира се, разбира се — припряно каза баща ми. — Ще хапнем и от тях, разбира се.

Когато излязохме на най-ниското от прашните площадчета, там гърмеше музика; някакво местно празненство беше в разгара си и десетина деца танцуваха в костюми, които ми напомняха Кармен. Момиченцата се подрусваха на място, като шумоляха с жълтите си тафтени волани от бедрата до глезените и грациозно поклащаха глави под дантелените шалове. Момченцата удряха крак и приклякаха или пък презрително заобикаляха момичетата. Всяко беше облечено в късо черно жакетче и прилепнали панталонки и носеше кадифена шапка. Музиката от време на време изригваше сред акомпанимента на странен звук, наподобяващ плющене на камшик, който с приближаването ни се усили. Неколцина туристи наблюдаваха танцьорите, а редица родители, баби и дядовци седяха на сгъваеми столчета край празния фонтан и ръкопляскаха, щом тропотът от краката на момчетата се извисеше в кресчендо.

Постояхме няколко минути и свихме нагоре по улицата, която водеше от площада към църквата на върха. Баща ми мълчеше под бързо залязващото слънце, но аз чувствах, че темпото ни се определя от ненадейната смърт на деня, затова изобщо не се изненадах, когато светлината внезапно и изцяло напусна този див пейзаж. Докато се изкачвахме, ръбът на синьо-черните Пиренеи ни препречваше хоризонта. После се стопи в синьо-черното небе. Гледката от площадката пред църквата беше величествена — не зашеметяваща като изгледите от онези италиански градчета, за които още мечтаех, а необятна: склонове, които срещат в подножията си долините, а нагоре се извисяват в тъмни върхове, преграждащи пътя на погледа към далечния свят. Точно под нас прозорците на градчето светваха един след друг, хората крачеха по улиците и алеите, говореха и се смееха, а от тесните оградени градини се носеше аромат на карамфили. Лястовичките се стрелкаха напред-назад край камбанарията и кръжаха наоколо, сякаш чертаеха невидими рисунки от въздушни нишки. Видях сред тях и една по-тромава, която се носеше като пияна — лека, но не и бърза, а по-скоро несръчна. После разбрах, че всъщност това е прилеп, едва различим на слабата светлина.