Элизабет Костова - Историкът

Баща ми въздъхна, опря се на стената и качи крака си на един камък, който може би е служил за връзване на животни или като стъпало за качване на магаре? Той размишляваше на глас заради мен. За каквото и да е служел, този камък наблюдава пейзажа от векове, виждал е безчет подобни залези, преживял е сравнително скорошната смяна на пламъка на свещиците с електрическото осветление на кафенетата и улиците с високите зидове. Баща ми изглеждаше отново спокоен, отпуснат след чудесната вечеря и разходката на кристалночист въздух, но на мен ми се струваше, че спокойствието му е изкуствено. Не смеех да го попитам за странната му реакция на разказа на управителя на ресторанта, но бях останала с чувството, че за баща ми някои истории са по-страшни и от тази, която беше започнал да ми разказва. Този път не се наложи да го моля да продължи; като че засега той предпочиташе своя разказ пред нещо още по-ужасно.

13 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Днес донякъде ме утешава фактът, че църквата е посветила този ден от календара на Лусия, светицата на светлината, светото присъствие, което викингските търговци отнесли от Южна Италия със своите каруци. Какво би могло да осигури по-добра защита от силите на мрака — вътрешни, външни, вечни — от светлината и топлината, при това в навечерието на най-краткия и мразовит ден от годината? Аз все още съм тук, след поредната безсънна нощ. Дали объркването ти ще се по-разсее, ако ти кажа, че вече се отпускам само с плитка чесън под възглавницата и че не свалям малкото златно кръстче от верижката на атеисткия си врат? Разбира се, че не е така, но ако искаш, можеш да си представяш тези способи на защита, а аз разполагам с техните интелектуални и психически еквиваленти. На тях поне разчитам и денем, и нощем.

Нека се върна към разказа за моето проучване: да, миналото лято промених плановете си, за да включа в пътуването си и Истанбул, като причината за промяната стана едно-единствено парче пергамент. В Оксфорд и в Лондон бях проучил всеки източник, който успях да открия във връзка с името Draculya от моята загадъчна празна книга. Вече бях събрал куп бележки по въпроса, които ти, неспокойни читателю от бъдещето, ще откриеш приложени към тези писма. Оттогава малко съм ги обогатил, както ще чуеш по-нататък, и се надявам те да те пазят и напътстват.

В навечерието на заминаването ми за Гърция бях категорично решил да изоставя това безсмислено проучване, да се откажа да вървя по следите на случаен знак в случайно открита книга. Прекрасно разбирах, че бях приел случая като предизвикателство от съдбата, в която в края на краищата изобщо не вярвах, и че вероятно преследвах изплъзващата се зла дума Drakulya назад в историята заради някакво историческо честолюбие, за да докажа, че мога да намеря исторически сведения за всичко, за абсолютно всичко. Всъщност, дотолкова бях успял да избистря ума си, докато опаковах чистите си ризи и опърпаната от времето шапка за слънце, че онзи следобед едва не изоставих цялата тази работа.

Както обикновено обаче, се бях подготвил твърде грижливо за пътуването си, винаги крачка напред пред самия себе си, та ми беше останало малко свободно време преди последния сън и сутрешния влак. Можех да отида до Златния вълк за половинка бира и да потърся там Хеджис, моя най-добър приятел, или — и тук, действайки против себе си направих едно злощастно отклонение — да отскоча за последно до отдела за редки книги, който работеше до девет вечерта. Там имаше една папка, която възнамерявах да проуча (макар че се съмнявах от това да изскочи нещо важно). Тя беше каталогизирана в раздела Османски книги и бях останал с впечатлението, че е свързана именно с периода, в който е живял Влад Дракула, тъй като забелязах, че сред изброените документи повечето бяха от средата и края на XV в.

Разбира се, изтъквах пред самия себе си, не бих могъл да преровя всеки източник от този период в цяла Европа и Азия; това би отнело години — дори животи, а и не се очертаваше от цялата тази работа да излезе поне една статия. Краката ми обаче не ме отведоха във веселата кръчма — грешка, която е погубила не един беден учен, — а към Редки книги.

Открих без особени трудности папката, поставена в кутия, която съдържаше четири-пет изгладени къси свитъка османска изработка, всичките част от дарение на университета от XVIII в. Всеки свитък беше изписан на арабски с калиграфски почерк. В началото на папката от описанието на английски език ставаше ясно, че поне аз няма да намеря вътре нищо ценно. (Веднага погледнах английския, защото арабският ми е отчайващо лош, какъвто, опасявам се, и ще си остане. Човек има време само за шепа от великите езици, освен ако не се откаже от всичко в полза на лингвистиката.) Три от свитъците съдържаха списъци на данъците, събирани от народите на Анадола от султан Мехмед II. Последният изброяваше данъците на Сараево и Скопие, малко по-близо до дома, ако дом в случая значеше свърталището на Дракула във Влахия, но есе пак е доста отдалечена от него част на империята, поне за онова време. Събрах ги с въздишка и пак се замислих дали да не удостоя Златния вълк с кратка, но наситена със съдържание поява. Докато събирах пергаментите, за да ги върна в картонената кутия, погледът ми бе привлечен от няколко думи на гърба на последния свитък.