Элизабет Костова - Историкът

Подобни подвизи могат да се разкажат за всеки по-крупен европейски феодал от онова време — в много случаи даже повече, а по-рядко и много повече. Необикновеното в сведенията за Дракула е тяхното дълголетие — другояче казано, упоритият му отказ да изчезне като историческо присъствие, издръжливостта на неговата легенда. Малкото налични в Англия източници се позовават пряко или косвено на други източници, чието разнообразие би заинтригувало дълбоко всеки историк. Изглежда, че Дракула е бил прословут в цяла Европа още по свое време — огромно постижение за една епоха, когато Европа е била необятен и разпокъсан свят, чиито управници поддържали връзка единствено чрез конни пратеници и речни кораби, и когато потресаващата жестокост е била съвсем обичайна черта на повечето благородници. Мрачната слава на Дракула не умира със смъртта и странното му погребение през 1476 г., а запазва изключителната си популярност чак до западното Просвещение, чиито лъчи успяват да я затъмнят.

Пасажът за Дракула свършваше именно тук. Разполагах с достатъчно материал да размишлявам цял ден, но се зарових в отдела за английска литература и с удоволствие открих, че библиотеката притежава екземпляр от Дракула на Брам Стокър. Щеше да се наложи да идвам доста често, за да успея да я прочета. Не знаех дали имах право да вземам книги вкъщи, но дори и да имах, нямаше да искам да я занеса у дома, където щях да се чудя дали да я крия, или предпазливо да я оставя на видно място. Вместо това четях Дракула, седнала в хлъзгавия стол до прозореца на читалнята. Като надникнех навън, виждах един от любимите си канали — Зингел, с цветния пазар и малката лавка, от която минувачите си купуваха сандвичи с херинга. Мястото бе чудесно, усамотено, а гърбът на една библиотека ме отделяше от останалите читатели в стаята.

В този стол постепенно се оставих да бъда погълната от ужасиите, които Стокър редуваше със задушевни викториански любовни истории. Не ми беше твърде ясно какво очаквах от тази книга; според баща ми професор Роси я е смятал за безполезна като извор на информация за истинския Дракула. Галантният, но отблъскващ граф Дракула от романа бе завладяващ герой, мислех си, дори и да няма нищо общо с Влад Цепеш. Роси обаче е бил убеден, че истинският, историческият Дракула не е умрял. Чудех се дали един роман има силата да вдъхва живот на невероятни неща. В края на краищата, Роси бе направил откритието си доста след публикуването на Дракула. От друга страна, Влад Дракула е бил ръководен от зли сили поне четиристотин години преди Стокър да се роди. Цялата работа бе доста объркана.

Нима професор Роси не бе казал също, че Стокър е използвал доста сериозна информация от вампирския фолклор? Никога не бях гледала филми за вампири — баща ми не обичаше ужасите, затова дори и популярните поверия, описани в книгата, за мен бяха непознати. Според Стокър вампирите нападат жертвите си само от залез до изгрев-слънце. Живеят вечно, като се хранят с кръвта на смъртните и по този начин ги превръщат в себеподобни. Могат да приемат различен вид — на прилеп, вълк или мъгла; бягат от чесън и кръст; могат да бъдат унищожени, ако се забие кол в сърцето им и се натъпче устата им с чесън, докато спят в ковчега си посред бял ден. Сребърен куршум в сърцето също е смъртоносен.

Нищо от това само по себе си не би могло да ме уплаши — беше твърде непонятно, суеверно, старомодно. Само един аспект от историята ме преследваше след всяко четене, дори и след като оставех книгата на рафта, грижливо отбелязвайки докъде съм стигнала. Тази мисъл ме следваше надолу по стълбите на библиотеката и отвъд моста на канала, чак до нашата врата. Във въображението на Стокър Дракула си имаше любим тип жертви: девойки.

Баща ми се бе затъжил, както сам каза, за пролетния юг и искаше и аз да видя тази прелест. Наближаваше ваканцията, а срещите му в Париж щяха да отнемат само няколко дни. Вече бях свикнала да не го притискам нито за пътуванията ни, нито за разказите му; когато бе готов, щеше да продължи историята, макар че никога, ама никога не проговори за това вкъщи. Смятам, че не е искал да доведе онова мрачно присъствие в дома ни.

Взехме влака за Париж, после с наета кола потеглихме на юг към Севените. Сутрин пишех по две-три есета на все по-гладък френски и ги изпращах в училище. Още пазя едно от тях; дори и днес, десетки години по-късно, щом го отворя, се изпълвам с неописуемата атмосфера на майска Франция и аромата й на трева, или както казват французите l’herbe, свежа, чак вкусна, като че ли всички френски зеленѝи всъщност са деликатеси, предназначени за салата или подправяне на сирене.