Элизабет Костова - Историкът

— Кръвозагубата не е голяма и не би могла да причини смърт сама по себе си — каза той. — Може да му е потекла кръв от носа или да е получил някакъв кръвоизлив. Във ваше присъствие случвало ли се е на професор Роси да му потече кръв от носа? Онази вечер изглеждаше ли ви болен?

— Не — отговорих аз. — Никога не съм виждал да му тече кръв, а и той не обсъждаше с мен здравето си.

Тогава с потресаваща яснота осъзнах, че говоря за нашите срещи в минало време, като че ли завинаги са приключили. Гърлото ми затрепери от вълнение, като си спомних как Роси весело стоеше на прага на кабинета си, за да ме изпрати. Дали не се беше порязал някак — може би дори нарочно? — в момент на объркване, а после бързо да е излязъл от стаята, заключвайки след себе си? Опитах се да си го представя как броди из парка, вероятно премръзнал и гладен, или как хваща автобуса в произволно избрана посока. Нито едно от тези предположения не звучеше правдоподобно. Роси беше железен човек, хладнокръвен и разумен като всички нормални хора.

— Огледайте се много внимателно — полицаят свали ръка от рамото ми.

Гледаше ме изпитателно и усетих как деканът и останалите се суетяха на прага зад нас. Схванах, че до доказване на противното аз съм сред заподозрените за евентуалното убийство на Роси. Бъртранд и Елайъс обаче ще ме защитят, както аз бих направил за тях. Взирах се из стаята, сякаш можех да видя през стените й. Напъвах сетивата си от отчаяние, но всичко беше съвсем истинско, нормално, здраво, липсваше само Роси.

— Не — казах най-накрая. — Не виждам нищо различно.

— Добре — полицаят се обърна към прозореца, — тогава погледнете насам.

На белия пластмасов окачен таван високо над бюрото се виждаше над десетсантиметрова тъмна ивица, като че ли някой е теглил черта в посока към прозореца.

— Това също прилича на кръв. Но не се безпокойте, може и да не е на професор Роси. Таванът е твърде висок и човек не би могъл да го стигне лесно, дори и да стъпи на стол. Ще изследваме всичко. Сега помислете добре. Да ви е казвал Роси, че онази вечер е влизала птица? Вие на излизане да сте чул звуци, като че ли нещо влита вътре? Прозорецът беше ли отворен, помните ли?

— Не — отвърнах аз, — не е споменавал подобно нещо. А прозорците бяха затворени, сигурен съм.

Не можех да откъсна очи от петното; струваше ми се, че ако го гледам достатъчно упорито, може да разчета смисъла зад ужасяващите му йероглифни очертания.

— Няколко пъти се е случвало да влизат птици — намеси се деканът. — Гълъби. Понякога влизат през капандурите.

— Възможно е — каза полицаят. — Макар че досега не сме открили птичи курешки, но все пак е възможно.

— Или пък прилепи — добави деканът. — Защо да не са прилепи? В тези стари сгради сигурно живее какво ли не.

— Да, това е друг вариант, особено ако Роси се е опитал да го удари с метла или чадър и го е наранил — предположи от прага друг професор.

— Виждал ли сте тук прилеп или друга птица, когато и да е? — попита ме отново полицаят.

Трябваха ми няколко секунди, за да изкарам звук от гърлото си и да произнеса простата думичка.

— Не — отговорих, макар че почти не бях разбрал въпроса. Очите ми най-накрая бяха проследили вътрешния край на кървавата черта и видях мястото, от което сякаш бе изтеглена. На най-горния рафт в библиотеката на Роси, в редицата на неговите провали, липсваше една книга. Там, където преди две вечери той бе върнал своята загадъчна книжка, сега между останалите книги зееше тясна черна дупка.

Колегите ми ме изведоха навън, потупваха ме по гърба и ми казваха да не се притеснявам — сигурно съм бил блед като платно. Обърнах се към полицая, който затвори и заключи вратата след нас.

— Дали професор Роси не е в някоя болница, ако се е порязал или ако нещо го е наранило?

Офицерът поклати глава.

— Държим връзка с болниците и първо там проверихме. Няма го никъде. Защо? Смятате ли, че би могъл сам да се нарани? Нали казахте, че не ви е изглеждал депресиран или склонен към самоубийство.

— О, не, разбира се — поех дълбоко дъх и стъпих здраво на краката си.

Таванът беше твърде високо, за да го изцапа с кръв от китката си — това бе мрачното ми утешение.

— Добре, ние ще тръгваме — полицаят се обърна към декана и двамата снишиха глас.

Тълпата край кабинета започна да се разотива и аз потеглих с първите. Преди всичко имах нужда от тихо местенце да поседна.

Последните слънчеви лъчи на късния пролетен следобед още топлеха любимата ми пейка в главната зала на старата университетска библиотека. Трима-четирима студенти четяха около мен или приказваха тихо и аз почувствах как през костите ми прониква познатото спокойствие на този научен рай. Голямата зала на библиотеката беше прорязана от цветни витражи, някои от които гледаха към читалните и към напомнящите манастир коридори и дворове, така че виждах много хора, които вървяха напред-назад или четяха по огромните дъбови бюра. Наближаваше краят на един обикновен ден; скоро слънцето щеше да изостави каменните плочи под краката ми и да хвърли света в здрач, отбелязвайки точния четирийсет и осми час от последния ми разговор с моя учител. Засега тук царстваха учението и трудът, отблъсквайки настъпващия мрак.