Элизабет Костова - Историкът

Това беше. Обърнах наопаки големия кафяв плик, дори го поразтърсих, така че и умряла муха да не остане вътре. В този момент внезапно (и за пръв път) ме обзе чувство, което щеше да ме придружава през всичките ми предстоящи усилия: усетих присъствието на Роси, гордостта му от моята прилежност, като че ли духът му оживя и ми проговори с езика на научните методи, които самият той ми бе преподавал. Знаех, че той работеше бързо като изследовател, но и че никога нищо не преиначи, нито пропусна — нито един документ, нито един архив, колкото и далеч да е трябвало да отиде, и със сигурност нито едно предположение, колкото и фантастично да е изглеждало на неговите колеги. Изчезването му и — обезумял от притеснение се сетих — необходимостта да му помогна ни правеха почти равни. Имах чувството, че той ми бе подсказал това развитие на нещата, това равенство и че през цялото време е очаквал момента, когато ще го заслужа.

На бюрото пред мен вече бяха разстлани всички миришещи на засъхнало мастило документи. Започнах от писмата, дълги гъсто изписани страници, напечатани на фина хартия почти без грешки и поправки. Всички писма бяха само в един екземпляр и явно бяха подредени хронологично. Всяко носеше точна дата от декември 1930 г., преди повече от двайсет години. Всичките бяха писани в Тринити Колидж, Оксфорд, но без други указания за адреса. Прелистих първото писмо. То описваше намирането на загадъчната книга и началните му проучвания в Оксфорд. Беше подписано Скръбно твой, Бартоломю Роси. А в началото — внимателно държах листовете, макар че ръцете ми взеха да треперят — стоеше трогателното обръщение Драги мой, злощастни приемнико…

Баща ми рязко спря, а разтрепераният му глас ми подсказа да се обърна тактично настрани, докато се овладее. С мълчаливо съгласие двамата взехме якетата си и прекосихме прочутото площадче, преструвайки се, че фасадата на църквата още ни е интересна.

През следващите няколко седмици баща ми остана в Амстердам и аз почувствах, че по нов начин следи къде съм и какво правя. Една вечер се прибрах от училище малко по-късно от обикновено и заварих мисис Клей да разговаря с него по телефона. Тя веднага ми даде слушалката.

— Къде беше? — попита баща ми. Обаждаше се от кабинета си в Центъра за мир и демокрация. — Вече два пъти се обаждам и мисис Клей не знае къде си. Създаде й доста притеснения.

Ти си притеснен, помислих си аз, макар че равният му глас не издаваше емоции.

— Останах да чета в новото кафене до училище — отговорих.

— Добре — каза баща ми, — но защо не позвъни на мисис Клей или на мен, за да ни предупредиш, че ще закъснееш?

Не ми се искаше да отстъпвам, но отвърнах, че вече ще се обаждам. Онази вечер баща ми се прибра рано за вечеря и ми чете на глас от Големите надежди. После извади някои от нашите албуми със снимки и заедно ги разгледахме — Париж, Лондон, Бостън, първите ми ролери, завършването на трети клас, Париж, Лондон, Рим. На всички снимки се виждах аз, застанала пред Пантеона или на портите на Пер Лашез, защото баща ми снимаше, а винаги бяхме само двамата. В девет часа той провери вратите и прозорците и ме сложи да спя.

Следващия път, когато реших да закъснея, наистина се обадих на мисис Клей. Обясних й, че с няколко съученици ще си пишем заедно домашните на чаша чай. Тя ми разреши. Затворих телефона и отидох сама в университетската библиотека. Йохан Бинертс, библиотекарят в средновековния отдел, сигурно вече беше свикнал да ме вижда тук, помислих си; усмихваше ми се сериозно, когато отивах при него с нов въпрос и все ме питаше как вървят уроците ми по история. Господин Бинертс ми намери един пасаж от някакъв текст от XIX в., който особено ме зарадва и отделих време да го проуча и да си водя бележки. И сега в оксфордския си кабинет имам копие от текста — преди няколко години в една книжарница отново открих това издание на История на Централна Европа от лорд Гелинг. След всички тези години съм сантиментално привързана към книгата, въпреки че всеки път, когато я отворя, ме обзема тъга. Отлично си спомням как собствената ми ръка, гладка и млада, преписва пасажи от нея в училищната ми тетрадка:

Освен че бил особено жесток, Влад Дракула обладавал и голяма храброст. Неустрашимият му дух през 1462 г. го подтикнал да прекоси Дунава с конницата си и да нападне лагера на самия султан Мехмед II и на армията, която той събрал, за да превземе Влахия. При нападението Дракула убил няколко хиляди турски войници, а султанът едва се отървал благодарение на османската си гвардия, която в последния момент успяла да отблъсне власите.