Элизабет Костова - Историкът

Трябва да ти кажа, че по онова време като учех, обичах да съм съвсем сам, необезпокояван, в монашеско уединение. Вече ти описах бюрата в читалните, където работех. Нишата с моето бюро се намираше на горния етаж над библиотечните рафтове и тъкмо там намерих онази съдбоносна книга, която едва ли не за една нощ преобърна живота и мислите ми. Преди два дни по това време пак бях работил там, забързан и спокоен, готов да събера учебниците си по холандска история и да се отправя към приятната беседа с моя наставник. Не мислех за нищо друго освен за миналогодишния труд на Хелър и Хърбърт върху икономическата история на Утрехт и как ще ги опровергая в статия, която може би умело щях да преработя от някоя глава на дипломната си работа.

Всъщност, доколкото изобщо си представях миналото, виждах онези невинни, възалчни холандци да обсъждат дребните проблеми на своите гилдии или пък, застанали на вратата с ръце на кръста, да надзирават пристигането на поредната доставка по канала и разтоварването на стоката до горния етаж на техните къщи-складове. Визуалните ми представи за миналото включваха само техните розовеещи, освежени от морския въздух лица, надвисналите вежди, сръчните ръце; чувал съм скърцането на чудесните им кораби, помирисвал съм подправките, катрана и помията край кея; възхищавал съм се на изобретателната им непреклонност в търговските сделки.

Историята, както изглежда, можеше да е съвсем друга, локва кръв, чиито следи не изчезват за една нощ, нито дори за столетие. Днес щях да уча нещо ново — ново за мен, но не и за Роси и за мнозина други, които си бяха проправяли път през тези мрачни драки. Исках да започна новото си изследване сред жизнерадостния шепот и суетня на главната зала, а не сред тихите рафтове на читалнята, където само рядко долитаха стъпки от някое далечно стълбище. Исках да открия новия етап в кариерата си на историк пред нищо неподозиращите очи на младите антрополози, посивелите библиотекари, осемнайсетгодишните студенти, заплеснати в мисли за поредната партия скуош или за новите си бели обувки, сред усмихнатите четвъртокурсници и безобидните отнесени пенсионирани професори — сред целия кипеж на университетската вечер. Огледах отново пълната зала, бързо смаляващите се светли квадрати, които слънцето хвърляше през прозорците, оживлението край вратата на главния вход, която непрестанно се отваряше и затваряше около бронзовите си панти. После вдигнах опърпаното си куфарче, щракнах ключалките и извадих дебел тъмен плик, надписан с почерка на Роси. Пишеше само Запази за следващия.

Следващия? Не бях се заглеждал в плика досега. Дали е искал да си напомни да запази информацията за следващия път, когато атакува този проект, тази мрачна крепост? Или следващият съм аз? Беше ли това доказателство за лудостта му?

В плика видях куп листове с различен формат и дебелина, някои крехки и мръсни от старост, други от фина хартия и изпъстрени с гъсти печатни редове. Доста материал. Ще трябва да ги разгъна, реших аз. Отидох до най-близката меденожълта маса край каталога. Наоколо още имаше много хора, все добронамерени непознати, но аз суеверно се огледах през рамо, преди да извадя документите и да ги подредя на масата.

Преди две години бях проучвал някои от ръкописите на сър Томас Мор, както и някои от писмата на Албрехт Стари от Амстердам, а неотдавна бях участвал в каталогизирането на поредица фламандски счетоводни книги от 80-те години на XVII в. Като историк знаех, че подредбата на всяка архивна находка също е от значение за разбирането й. Измъкнах молив и хартия и направих списък на нещата по реда, в който ги извадих. Най-отгоре сред документите на Роси се оказаха листовете от фина хартия. Те бяха покрити с чисто написан на машина текст, оформен като писма. Оставих ги заедно, без да ги погледна по-внимателно.

Втората вещ беше карта, нарисувана прегледно, но с неумела ръка. Картата беше поизбеляла и знаците и топонимите едва се разчитаха върху дебелата канцеларска хартия с някак чуждестранен вид, явно листове, откъснати от стар бележник. Следваха две подобни карти. След тях имаше три страници накъсани ръкописни бележки, писани с мастило и на пръв поглед четливи. Оставих ги и тях накуп. После се появи печатна брошура на английски език, приканваща туристите да посетят Романтична Румъния. Ако се съди по украсата й в стил ар деко, брошурата трябва да беше някъде от 20-те или 30-те години. Извадих две сметки за хотел и за ресторант. Всъщност бяха от Истанбул. После имаше стара пътна карта на Балканите, непрактично отпечатана в два цвята. Последният документ беше малък бежов плик, запечатан и ненадписан. Оставих го настрани, като героично дори не докоснах залепения му край.