Элизабет Костова - Историкът

— Искам — съгласих се аз, доволна от предложението, но с надеждата стаята да е в безопасна близост до тази на баща ми и да гледа към долината, от която се изкачихме по стръмния път дотук.

След като вечеряхме в застланата с каменни плочи трапезария, възрастните се облегнаха назад и въздъхнаха.

— Джулия — каза баща ми, — с всяка година започваш да готвиш все по-вкусно. Ти си сред най-великите готвачи на Италия.

— Глупости, Паоло — английският й издаваше намесата на Оксфорд и Кеймбридж. — Само глупости говориш.

— Сигурно е от киантито. Дай да погледна бутилката.

— Чакай да ти налея още — намеси се Масимо. — А ти какво учиш, прекрасна щерко?

— В училище учим всякакви предмети — отговорих аз официално.

— Тя обича историята, струва ми се — каза баща ми. — Освен това много я бива в разглеждането на забележителности.

— История? — Масимо отново напълни чашата на Джулия, а после и своята с гранатовочервено или може би кървавочервено вино. — Значи като мен и като теб, Паоло. Наричаме баща ти така — обърна се той към мен, — защото хич не понасям вашите скучни английски имена. Съжалявам, но това е положението. Паоло, приятелю, да знаеш, че щях да припадна, като разбрах, че си изоставил академичния живот заради някакви parley-vous из целия свят.

Значи обича повече да говори, отколкото да чете, казах си. В лицето на баща ти светът изгуби един велик учен, така си е.

Масимо ми подаде чаша вино, без да попита баща ми, но го разреди с малко вода от каната на масата. Вече го харесвах.

— Сега ти говориш глупости — доволно каза баща ми. — Просто обичам да пътувам, това е всичко.

— Аха — поклати глава Масимо, — но ти, синьор професоре, някога каза, че ще станеш най-великият. Не че фондацията ти не жъне чудесни успехи, знам.

— Нуждаем се от мир и дипломатическо просвещение, а не от поредния труд по някоя маловажна тема, която не интересува никого — контрира го баща ми с усмивка.

Джулия запали газена лампа на един от близките шкафове и угаси електричеството. Донесе лампата на масата и наряза тортата, която дотогава само се мъчех да не гледам твърде втренчено. Под ножа глазурата й светеше като обсидиан.

— В историята няма маловажни въпроси — смигна ми Масимо. — Освен това дори и великият Роси казваше, че ти си му най-добрият студент. От нас, останалите, все не беше съвсем доволен.

— Роси!

Докато се усетя да спра, името беше изскочило от устата ми. Баща ми смутено ме стрелна с поглед над тортата си.

— Значи си чувала легендите за академичните постижения на баща ти, млада госпожице? — Масимо натъпка устата си с гигантско парче шоколад.

Баща ми пак ме погледна.

— Разказвал съм й някои истории от онова време — каза той. Не пропуснах предупредителните нотки в гласа му. Миг по-късно обаче ми се стори, че предупреждението всъщност е било отправено към Масимо, а не към мен, тъй като следващата забележка на Масимо ме вледени, а баща ми светкавично смени темата с политика.

— Горкия Роси — каза Масимо, — трагичен, прекрасен човек. Трудно е да повярваш, че някой, когото лично си познавал, може просто ей така — пуф! — и да изчезне.

На другата сутрин, със закопчани догоре якета и с брошури в ръка, седнахме на обляната от слънцето пиаца на върха на града и се загледахме в две момчета, които като мен уж трябваше да са на училище. Те крещяха и ритаха топката напред-назад пред църквата, а аз търпеливо чаках. Цяла сутрин чаках, докато обикаляхме мрачните параклисчета с елементи от Брунелески, както твърдеше неясният ни и скучен пътеводител, и Палацо Публико със залата за приеми, която векове наред била използвана като градски хамбар. Баща ми въздъхна и ми подаде една от двете изящни бутилки оранжада.

— Май искаш да ме питаш нещо — каза той някак намусено.

— Не, просто ми се ще да разбера за професор Роси — казах аз и пъхнах сламката в гърлото на бутилката.

— Така си и мислех. Масимо доста нетактично припомни този случай.

Страхувах се от отговора, но трябваше да попитам:

— Професор Роси умря ли? Това ли имаше предвид Масимо, като каза, че е изчезнал?

Баща ми беше зареял поглед през слънчевия площад към кафенетата и месарницата отсреща.

— Да. Не. Всъщност историята е много тъжна. Наистина ли искаш да я чуеш?

Кимнах. Баща ми припряно се огледа наоколо. Седяхме на каменна пейка, долепена до стената на един от красивите стари палати и около нас нямаше никого, освен бързоногите момчета на площада.