Элизабет Костова - Историкът

— Това ли търсиш, миличка? — каза библиотекарят с усмивка.

Имаше бледо ясно лице, каквито понякога се срещат сред холандците, открит син поглед и изсветляла вместо посивяла коса. Родителите на баща ми в Бостън бяха починали, когато съм била съвсем малка, затова си помислих, че бих искала да имам точно такъв дядо.

— Аз съм Йохан Бинертс — добави той. — Ако ти потрябва още нещо, аз съм насреща.

Отговорих, че точно това търсех, dank u , той ме потупа по рамото и се отдалечи. В празната стая препрочетох първата част от тетрадката си:

В лето Господне 1456-о Дракула стори много ужасни и любопитни неща. Когато бе сложен за господар на Влахия, накара да изгорят всички момчета, дошли в земите му, за да учат езика, четиристотин момчета. Нареди да набучат на кол цял многоброен род, а мнозина от своите заравяше голи до пъпа, за да ги замерят с камъни. Други изпече и после им свали кожата с камшици.

В края на първата страница имаше и бележка под линия. Шрифтът беше толкова ситен, че за малко да не я забележа. Схванах, че е коментар на израза набучвам на кол. Влад Цепеш, се казваше в бележката, научил този вид мъчение от османските турци. Побиването на кол представлява промушване на остър дървен кол през ануса или гениталиите нагоре през тялото, докато се покаже през устата или някъде през главата.

Една минута се мъчех да откъсна поглед от тези думи, после затворих книгата и се опитах да ги забравя.

Онова, което не ми даваше мира до края на онзи ден, дори и след като затворих тетрадката си и се облякох, за да се прибирам у дома, не беше страховитият образ на Дракула, нито описанието на набучването на кол, а фактът, че тези неща очевидно наистина са се случвали. Струваше ми се, че трябва само да се заслушам по-внимателно, за да чуя писъците на момчетата, на умиращия многоброен род. При цялото си внимание към историческото ми образование, баща ми бе пропуснал да ми каже, че ужасните моменти от историята са истина. Сега, десетилетия по-късно, разбирам, че просто не е можел да го каже. Единствена историята може да ти преподаде такъв урок. А когато видиш истината — голата истина, — тогава не можеш да отвърнеш очи.

Когато се прибрах у дома онази вечер, усещах в себе си свръхестествена сила и отидох направо при баща ми. Той четеше в библиотеката, докато мисис Клей тракаше в кухнята с чиниите за вечеря. Влязох в библиотеката, затворих вратата и се изправих пред стола му. Държеше един от любимите си томове на Хенри Джеймс, което със сигурност значеше, че е разстроен. Останах безмълвна пред него, докато не вдигна очи.

— Здрасти — каза той усмихнато и се пресегна към картончето, с което отбелязваше страницата си. — Да не би да имаш домашно по алгебра?

Очите му вече издаваха тревога.

— Искам да чуя края на историята ти — отвърнах аз.

Той замълча, потропвайки с пръсти по облегалката на стола.

— Защо не искаш да продължиш разказа?

За пръв път чувствах, че по някакъв начин го заплашвам. Той погледна към книгата, която току-що беше затворил. Знаех, че се държа жестоко, макар да не разбирах защо, но веднъж започнала кървавото си дело, трябваше да го доведа до край.

— Не искаш да знам.

Накрая баща ми ме погледна. Лицето му беше неописуемо тъжно, дълбоко набраздено под светлината от настолната лампа.

— Така е, не искам.

— Но аз знам повече, отколкото си мислиш — отвърнах, макар да усетих, че прозвуча като детски каприз. Ако ме беше попитал, нямаше да ми е приятно да му разкажа какво бях научила.

Той сви длани под брадичката си.

— Знам — каза, — а щом знаеш и частица от цялата история, ще трябва да ти я разкажа цялата.

Вторачих се учудено в него.

— Ами тогава разказвай — сопнах се аз.

Той пак наведе глава.

— Ще ти кажа, ще ти кажа веднага щом мога. Но не всичко наведнъж.

После изведнъж избухна:

— Не мога да го понеса наведнъж! Бъди по-търпелива с мен. В погледа му се четеше молба, а не обвинение. Спуснах се към него и той прегърна наведената ми глава.

В Тоскана март е студен и ветровит, но баща ми реши, че малка екскурзия в провинцията е напълно в реда на нещата след четиридневните му преговори — винаги съм мислела, че професията му се нарича преговори — в Милано. Този път дори не се наложи да го моля да ме вземе със себе си.

— Флоренция е прекрасна, особено извън сезона — каза ми той една сутрин, докато пътувахме на юг от Милано. — Искам да ти я покажа по това време. Ще трябва първо да научиш повечко за историята и изкуството, за да можеш истински да я оцениш. Но тосканската природа е голямото чудо. Едновременно отмаря очите и възторгва погледа, ще видиш.