Элизабет Костова - Историкът

— Сър — поде той с нисък, враждебен глас, все едно излая нещо на английски с турски акцент, — не мисля, че имате нужното разрешение.

— За какво? — Веднага наежих академичните си бодли.

— За тази справка. Занимавате се с материали, които турските власти са поставили в закрит архив. Може ли да видя документите ви?

— А вие кой сте? — попитах аз също толкова хладно. — Може ли да видя вашите документи?

Той извади портфейла си от вътрешния джоб и го отвори на бюрото пред мен, после бързо го захлопна обратно. Едва успях да мерна бяла визитка с куп турски звания. Ръката му беше неприятно жълта, с дълги нокти и малко снопче тъмни косми отгоре.

— Министерство на културните ценности — каза студено той. — Доколкото разбирам, нямате разрешение от турското правителство да проучвате тези материали. Така ли е?

— Определено не — извадих писмото от Националната библиотека, което ми даваше право да работя в който и да е от филиалите й в Истанбул.

— Не става — каза той и го хвърли върху книжата ми. — Струва ми се, че трябва да ме последвате.

— Къде? — Изправих се и се почувствах по-стабилно, надявайки се да не приеме жеста ми като предаване.

— До полицията, ако се наложи.

— Това е възмутително. — Вече знаех, че при чиновнически неуредици най-добре беше да повишиш тон. — Аз съм докторант от Оксфордския университет и гражданин на Обединеното кралство. Регистрирах се в тукашния университет веднага след пристигането си и това писмо потвърждава статута ми. Няма да ме разпитва никаква полиция, нито пък вие.

— Разбирам — той така се усмихна, че стомахът ми се сви на топка.

Бях чел нещичко за турските затвори и редките им западни обитатели и положението ми се видя твърде несигурно, макар че изобщо не разбирах що за нарушение можеше да съм извършил. Надявах се някой от библиотекарите да ме е чул и да дойде да ни укротява. После обаче се сетих, че всъщност тъкмо те са пуснали при мен това лице със страховитата му визитка. Може би наистина е някоя голяма клечка. Той се наведе напред.

— Нека видим какво имаме тук. Отместете се, ако обичате.

С неудоволствие отстъпих настрана, той се приведе над книжата ми и затвори речниците, за да прочете заглавията им, все така заплашително усмихнат. Наведен над бюрото, изглеждаше внушителен, но долових странен мирис, сякаш се беше полял с одеколон, за да прикрие — твърде неуспешно — друга неприятна миризма. Накрая вдигна картата, върху която работех, но неочаквано внимателно, почти нежно. Погледна я, все едно не му беше нужно много време, за да разбере що е то, макар че може би просто блъфираше.

— Това ли е архивният ви материал?

— Да — ядно отговорих аз.

— Това е особено ценно притежание на турската държава. Не смятам, че ще ви е нужна за чуждестранни изследвания. Нима това парче хартия, тази малка карта ви е довела от английския ви университет чак до Истанбул?

Смятах да изтъкна, че имам и друга работа, да го отклоня от моята следа, но схванах, че така може да предизвикам и допълнително разпити.

— Общо взето, да.

— Общо взето? — каза той по-меко. — Ами, струва ми се, че временно ще ви я конфискувам. Как не ви е срам, уж сте чуждестранен учен!

Целият кипях отвътре, защото бях толкова близо до откритието, но поне бях благодарен, че тази сутрин не взех със себе си моите грижливо изработени копия на стари карти на Карпатите, които смятах на следващия ден да сравня с новооткритите. Те бяха прибрани в куфара ми в хотела.

— Нямате никакво право да конфискувате материали, до които ми е разрешен достъп — изръмжах през зъби. — Незабавно ще отнеса случая до Националната библиотека. И до британското посолство. Между другото, какви възражения изобщо може да имате към работата ми с тези документи? Те са неясни източници за средновековната история. Нямат нищо общо с интересите на турското правителство, убеден съм.

Чиновникът не гледаше към мен, сякаш минаретата на Айя София се виждаха от особен ъгъл, който той дотогава не беше забелязал.

— За ваше добро е — каза безстрастно. — По-добре оставете тези неща за другиго. Или за друг път.

Остана неподвижен с лице към прозореца, като че ли ме караше да проследя погледа му. Някак по детски усетих, че не трябва, че сигурно е клопка и затова се втренчих право в него и зачаках. И тогава видях, сякаш нарочно го беше обърнал към мазната светлина на прозореца, видях врата му над яката на скъпата риза. Отстрани, дълбоко в плътта на мускулестия му врат, имаше две ранички с кафява коричка, не скорошни, но не и съвсем заздравели, като че ли е бил убоден с двойно острие или белязан отблизо с нож.