Элизабет Костова - Историкът

— Да, това е то югът — каза доволно баща ми, придърпвайки чаша уиски и чиния сардини с препечен хляб. — Представи си, че отвържеш лодката си и отплаваш оттук, а нощта е пред теб. По звездите можеш да стигнеш до Венеция или до албанския бряг, или да излезеш в Егейско море.

— Колко се плава до Венеция? — Разбърках чая си, а бризът отнесе парата към морето.

— О, седмица, а със средновековен кораб сигурно и повече. — Той ми се усмихна спокоен, поне засега. — Марко Поло е роден на този бряг. Тук венецианските набези не били рядкост. Всъщност седим в нещо като порта към света.

— Кога си бил тук преди? — Едва сега започвах да проумявам реалността на предишния му живот, факта, че го е имало и преди мен.

— Идвал съм няколко пъти. Може би четири-пет пъти. Първия път беше преди много години, още като студент. Научният ми ръководител ми препоръча да посетя Рагуза, за да видя това чудо, докато бях в Италия — нали съм ти казвал, едно лято учих италиански във Флоренция.

— Имаш предвид професор Роси.

— Да — баща ми ме стрелна с поглед, но бързо сведе очи към уискито си.

Замълчахме и само тентата на кафенето запълваше тишината, като приплясваше на учудващо топлия за сезона бриз. От вътрешността на бар-ресторанта се носеше какофония от разговори на туристи, подрънкване на порцелан, саксофон и пиано. От другата страна се чуваше плисъкът на вълните край лодките в тъмното пристанище. Накрая баща ми заговори.

— Трябва да ти разкажа малко повече за него. — Не ме погледна, но ми се стори, че гласът му леко потрепери.

— Няма да е лошо — отвърнах предпазливо.

Той отпи от уискито си.

— Ех, че си инат с тези приказки!

Ти си инат, искаше ми се да отговоря, но прехапах език — предпочитах да чуя историята, вместо да се препираме.

Баща ми въздъхна.

— Добре. Ще ти разкажа за него утре през деня, когато няма да съм толкова уморен и ще можем да се поразходим край крепостните стени — и той посочи с чашата си към сиво-белите искрящи зъбери над хотела. — Тогава ще е по-подходящо време за истории. Особено за тази история.

Утрото едва преваляше, когато вече седяхме триста метра над прибоя, който се разбиваше на бяла пяна в исполинските корени на града. Ноемврийското небе светеше като посред лято. Баща ми си сложи тъмни очила, погледна часовника си, сгъна брошурата за архитектурните паметници с ръждивочервените покриви под нас и изчака група немски туристи да отминат на безопасно за подслушване разстояние. Погледнах към морето отвъд гористия остров, към мъглявосиния хоризонт. Тъкмо оттам, с развети червено-златни знамена под същото блестящо небе са прииждали венецианските кораби — понесли кога война, кога търговска стока. Докато чаках баща ми да заговори, усетих съвсем ненаучни опасения. Може би корабите, които ми се привиждаха на хоризонта, съвсем не бяха част от някакво пъстро шествие. Какво толкова трудно имаше, че баща ми все не започваше?

Както съм ти казвал, започна баща ми, като се прокашля веднъж-дваж, професор Роси беше чудесен учен и истински приятел. Не бих искал да останеш с друго впечатление. Знам, че заради онова, което може би сбърках, че ти казах предишния път, сега ти се струва… луд. Нали помниш, той ми разказа нещо ужасно неправдоподобно. Аз също бях потресен и изпълнен със съмнения към него, макар че очите му издаваха искреност и примирение. Когато приключи разказа си, той ме стрелна с проницателния си поглед.

— Какво, за Бога, говориш? — помня, че изпелтечих аз.

— Ще го повторя — натърти Роси. — В Истанбул открих, че Дракула е още жив. Или поне тогава беше.

Не свалях очи от него.

— Знам, че ме мислиш за ненормален — каза доста по-меко Роси — и ти гарантирам, че всеки, който достатъчно дълго се занимава с тази история, може наистина да откачи.

Той въздъхна.

— В Истанбул има един почти неизвестен архив, основан от султан Мехмед II, който превзел града от византийците през 1453 година Архивът съдържа какво ли не, събирано от турците в по-късния период, когато постепенно ги изтласквали назад по краищата на империята им. Има и документи от края на XV век и точно сред тях открих няколко карти, които претендираха, че сочат пътя към Нечестивия гроб на Туркоубиеца, който според мен може би е бил Влад Дракула. Картите бяха три, с нарастващ мащаб, и показваха една и съща местност с все по-големи подробности. Картите не ми говореха нищо и не можах да ги свържа с никаква позната област. Надписите им бяха предимно на арабски и според библиотекарите на архива датираха от края на XV век.