Элизабет Костова - Историкът

Роси отмести чашата си и сключи ръце. Като че ли просто не се решаваше да продължи.

— Може и да се майтапя с легендата и с нейното чудовищно комерсиализиране, но не и с резултатите от собственото ми проучване. Истината е, че така и не посмях да ги публикувам отчасти именно заради тази легенда. Струваше ми се, че тази тема няма да бъде посрещната сериозно. А има и още една причина.

Тук мисълта ми зацикли. Роси не оставяше нищо непубликувано — това беше част от прочутото му научно трудолюбие, от щедрия му гений. Той сурово напътстваше студентите си да постъпват по същия начин и да не пилеят труда си.

— Онова, което открих в Истанбул, беше твърде страшно, за да не го приема сериозно. Може би сгреших, като запазих за себе си тази информация, както мога да я нарека с ръка на сърцето, но всеки си е посвоему суеверен. Аз например съм суеверен като историк. Уплаших се.

Взирах се в него, а той въздъхна, като че ли не искаше да продължи.

— Разбираш ли, Влад Дракула винаги е бил обект на проучвания в големите архиви на Централна и Източна Европа и особено в родния си край. Но той започва кариерата си като борец срещу турците, а аз забелязах, че никой дори не е търсил сведения за него в османския свят. Това ме отведе в Истанбул, като тайничко кривнах от пътя на проучванията си върху древногръцката икономика. Между другото, за отмъщение публикувах целия си гръцки труд.

Той отново спря за миг и обърна поглед към прозореца.

— Предполагам, че просто трябва направо да ти кажа какво открих в истанбулските архиви и какво оттогава се мъча да забравя. В края на краищата, ти също наследи една от тези красиви книжки.

Той тежко отпусна ръка върху купа с двете книги.

— Ако не ти го кажа аз, вероятно ще тръгнеш по стъпките ми, може би дори ще се изложиш на по-голям риск — той се усмихна някак мрачно иззад бюрото. — Поне ще ти спестя доста писане.

С пресъхнало гърло, аз не успях дори да се засмея. Какво, за Бога, намеква? Хрумна ми, че може би не съм дооценил особеното чувство за хумор на учителя си. Сигурно това беше някаква сложна шегаджийска интрига — имал е в библиотеката си два екземпляра от страховитата старинна книжка и е оставил едната на моето бюро, понеже е знаел, че ще му я донеса, както и направих като последен идиот. Дали от светлината на обикновената настолна лампа, но лицето му беше пепеляво, с набола в края на деня брада и с тъмни кръгове, изпили цвета и настроението от очите му. Наведох се напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Дракула — каза той и спря. — Дракула… Влад Цепеш… е жив.

— Мили Боже! — изведнъж възкликна баща ми и погледна часовника си. — Защо не ми каза? Стана почти седем.

Пъхнах студените си ръце в джобовете на морскосиньото яке.

— Не знаех — отвърнах аз, — но моля те, не прекъсвай разказа. Не спирай точно тук.

В този момент лицето на баща ми изглеждаше нереално. Дотогава никога не ми беше хрумвала мисълта, че баща ми може да е… не знаех как да се изразя. Психически нестабилен? Дали тази нестабилност го беше обзела само за няколко минути, докато разказваше?

— Много е късно за такава дълга приказка. — Баща ми вдигна чашата си и пак я остави на масата. Забелязах, че ръцете му треперят.

— Моля те, продължавай — помолих аз.

Той обаче не ме послуша.

— Всъщност не знам дали те уплаших или само ги досадих. Вероятно ти искаше просто една хубава приказка за дракони.

— Имаше дракон — казах аз. Искаше ми се да вярвам, че е измислил цялата история. — Даже два дракона. Поне утре ще ми разкажеш ли останалото?

Баща ми разтри ръце, като че ли да се стопли и аз видях, че в този момент нямаше никакво намерение да продължи разговора. Лицето му беше тъмно, вглъбено.

— Хайде да вечеряме. Първо ще оставим багажа си в хотел Турист.

— Добре — отвърнах.

— И без това всеки миг ще ни изхвърлят, ако не си тръгнем доброволно.

Виждах светлокосата сервитьорка, която висеше на бара, но изглежда не се интересуваше дали ще си тръгнем или ще останем. Баща ми извади портфейла си, разгъна една от онези огромни изтъркани банкноти с вечната снимка на миньор или селянин с героична усмивка и я пусна в калаения пепелник. Измъкнахме се покрай столовете и масите от ковано желязо и излязохме през запотената врата.

Нощта плътно бе обгърнала града — студена, мъглива, влажна, източноевропейска нощ. Улицата беше почти празна.

— Сложи си шапката — предупреди баща ми както винаги.

Преди да излезем при подгизналите от дъжда явори, той изведнъж спря и ме задържа с ръка назад, все едно да ме предпази от внезапно изскочила кола. Кола обаче нямаше, а мократа улица изглеждаше провинциално спокойна под жълтата светлина на лампите. Баща ми внимателно се огледа наляво и надясно. Не мисля, че имаше някой, макар че ниската качулка ми пречеше да виждам добре. Той се ослуша, замръзнал на място с обърната встрани глава.