Элизабет Костова - Историкът

— Да не би да я купи отнякъде?

— Намерих я на бюрото си, когато бях последна година в университета.

Потреперих.

— На бюрото?

— В библиотеката. И тогава имаше такива бюра. Традицията идва чак от манастирите от VII век, нали знаеш.

— А ти откъде… откъде се взе тя? Подарък ли беше?

— Може би — Роси се усмихна загадъчно. Явно се бореше да удържи силното си вълнение. — Искаш ли още една чаша?

— Всъщност да — казах с пресъхнало гърло.

— Усилията ми да открия собственика не доведоха до нищо, а библиотеката не я разпозна. Дори и библиотеката на Британския музей никога не я беше виждала и ми предложи значителна сума, ако реша да я продам.

— Но ти не пожела.

— Да. Както знаеш, обичам главоблъсканиците. Така е с всеки учен, който заслужава професията си. Това е най-голямата награда — да погледнеш историята в очите и да й кажеш, Знам коя си, не можеш да ме излъжеш.

— И какво се оказа? Мислиш ли, че този по-голям екземпляр е изработен от същия печатар по същото време?

Пръстите му потропваха по перваза.

— Всъщност от години не съм мислил по въпроса или поне се опитвах да не мисля, макар че винаги по някакъв начин съм я… усещал тук зад себе си — той махна към тъмния библиотечен ъгъл. — Най-горният рафт съдържа списъка на моите провали. На нещата, за които предпочитам да не мисля.

— Добре де, сега като й намерих еша, може би ще е по-лесно да сглобим картинката. Сигурно имат връзка помежду си.

— Сигурно имат — гласът му глухо отекна с думите ми, макар че тъкмо беше отпил освежителна глътка кафе.

Нетърпението и трескавото ми състояние в онези дни на недоспиване и умствено напрежение ме накараха да го притисна.

— А проучването ти? Не просто химическият анализ. Каза, че си се опитал да научиш повече…

— Опитах се да науча повече. — Той отново седна и обгърна чашата с малките си, така земно изглеждащи длани. — Боя се, че ти дължа нещо повече от един разказ — каза той тихо. — Може би дори трябва да ти се извиня — ще разбереш защо, — макар че никога не бих завещал нарочно нещо такова на когото и да е от студентите си. Поне не на повечето от тях — добави той със сърдечна, но и тъжна усмивка. — Чувал ли си за Влад Цепеш — Набучвача?

— Да, Дракула. Карпатски феодал, известен още като Бела Лугоши.

— Същият, или поне един от тях. Те са древен род, но тъкмо най-неприятният от тях дошъл на власт. На излизане от библиотеката потърси ли името му в каталога? Да? Лош знак. Когато моята книга изникна тъй неочаквано, аз проверих думата още същия следобед — самата дума, както и Влахия, Трансилвания и Карпати. Веднага се вманиачих.

Зачудих се дали това не беше завоалиран комплимент — нали Роси обичаше студентите му да работят на пълни обороти, но реших да го пропусна край ушите си, за да не накъсвам разказа му с излишни забележки.

— И така, Карпатите. Те винаги са били загадъчен край за историците. Един от учениците на Окам отишъл дотам, предполагам на магаре, а после събрал впечатленията си в смешновата книга, озаглавена Философия на страхопочитанието. Разбира се, историята за Дракула в общи линии е толкова предъвквана, че няма много за проучване. Човекът живял през XV век и бил влашки принц, ненавиждан както от Османската империя, така и от собствените си поданици. Очевидно бил сред най-противните от всички средновековни европейски тирани. Твърди се, че изклал най-малко двайсет хиляди власи и трансилванци. Дракула означава син на Дракул, което може да се преведе и като син на дракона. Император Сигизмунд, тогавашният владетел на Свещената римска империя, посветил баща му в Ордена на дракона, който бил нещо като организация за отбрана на империята от османските турци. Всъщност има сведения, че бащата на Дракула дал малкия си син за заложник на турците при някакви политически пазарлъци и именно тогава, като наблюдавал османските похвати в изтезанията, развил вкус към мъченията.

Роси поклати глава.

— Така или иначе, Влад загинал в битка, повален от турска ръка, макар че е възможно да е бил случайно убит от своите войници. Погребан е в островния манастир в Снаговското езеро, което днес се намира на територията на нашата социалистическа приятелка Румъния. Паметта му се превръща в легенда, която се предава от поколения на поколения суеверни селяни. В края на XIX век един неспокоен и мелодраматичен писател — Брам Стокър, попада на името Дракула и го приписва на родения от собственото му въображение герой вампир. Влад Цепеш бил ужасяващо жесток, но разбира се не бил вампир. В книгата си Стокър изобщо не пише за самия Влад, но споменава великото минало на рода му в борбата срещу турците. — Роси въздъхна. — Стокър събира подходящи моменти от народните поверия за вампири, както и предания за Трансилвания, макар че никога не е ходил там. Самият Влад Дракула всъщност е управлявал Влахия, а не съседна Трансилвания. През XX век Холивуд се заема със случая и легендата оживява. Тук обаче словоохотливостта ми се изчерпва.