Элизабет Костова - Историкът

Отстъпих назад, по-далеч от бюрото, обзет от чувството, че трябва да съм се побъркал от всички тези зловещи истории, че сигурно съм откачил. Денят обаче бе съвсем обикновен, мъжът в тъмния вълнен костюм беше напълно реален чак до полускритата от одеколона миризма на пот, мръсотия и още нещо. Нищо не изчезна, нито се промени. Не можех да откъсна очи от двете незараснали ранички. След няколко секунди той се обърна с гръб към погълналата го гледка през прозореца, като че ли доволен от видяното — дали от него, дали от мен — и пак се усмихна.

— За ваше добро е, професоре.

Стоях безмълвно, докато той не излезе с картата под мишница и стъпките му не заглъхнаха надолу по стълбището. Няколко минути по-късно един от библиотекарите, възрастен човек с буйна сива коса, влезе и започна да търси място на долната етажерка за две стари широкоформатни книги.

— Извинете — обърнах се към него със задавен глас. — Извинете, но това е пълно безобразие.

Той ме погледна объркано.

— Какъв беше този човек? Чиновника?

— Чиновник? — библиотекарят заекна на думата.

— Незабавно искам да получа от вас официално удостоверение, че имам право да работя в този архив.

— Но вие имате пълен достъп до архива — започна да ме увещава той. — Нали самият аз ви регистрирах.

— Знам, знам, но тогава трябва да го настигнете и да го накарате да върне картата.

— Кого да настигна?

— Онзи човек от министерството на… човека, който току-що беше тук. Не го ли пуснахте вие?

Той ме погледна любопитно изпод сивите си кичури.

— Някой е влизал? През последните три часа никой не е идвал. Аз лично стоя долу на входа. За съжаление, малцина идват да работят тук.

— Но човекът… — подех аз и се спрях. Изведнъж се видях отстрани: безумно ръкомахащ чужденец. — Но той взе картата ми. Имам предвид картата от архива.

— Карта ли, хер професор?

— Работех по една карта. Изписах я тази сутрин.

— Не е ли тази карта? — той посочи към бюрото ми. По средата лежеше най-обикновена пътна карта на Балканите, която изобщо не бях виждал в живота си. Тя определено не беше там преди пет минути. Библиотекарят прибираше и втория ръкопис.

— Няма нищо. — Прибрах книгите си възможно най-бързо и излязох от библиотеката.

Чиновникът не се забелязваше на оживената улица, макар че неколцина мъже с неговия ръст и телосложение и с подобни костюми минаха край мен с куфарчета в ръка. Когато стигнах хотела си, открих, че багажът ми е преместен заради някакви проблеми със стаята. Първите ми скици на старите карти, както и бележките, които бях оставил в куфара си, бяха изчезнали. Куфарът ми обаче бе идеално подреден. Персоналът нищо не знаеше. Цяла нощ лежах буден и се вслушвах във всеки шум навън. На сутринта събрах непраните дрехи и речниците си и взех ферибота за Гърция.

Професор Роси отново сключи ръце и ме погледна, като че ли търпеливо изчакваше недоверието ми. Аз обаче бях внезапно разтърсен от вяра вместо от съмнение.

— Върна се в Гърция?

— Да, и прекарах останалата част от лятото в опити да забравя преживяното в Истанбул, макар че не можех напълно да загърбя последиците му.

— Замина, защото… се уплаши?

— До дъното на душата си.

— Но после си предприел, по-точно си организирал целия този анализ на твоята странна книжка?

— Да, предимно химическия анализ в Смитсъновия институт. Тъй като обаче заключенията не бяха категорични, а и поради други причини, зарязах тази работа и оставих книгата в библиотеката. Накрая я качих на горния рафт — той кимна към най-високата лавица на библиотеката. — Много е странно — понякога си мисля за онези събития и ту ясно си спомням всичко, ту изплуват само фрагменти. Предполагам, че претръпването заличава и най-страшните спомени. А има определени периоди — дори години, когато изобщо не искам да си спомням тази история.

— Но ти наистина вярваш… този мъж с раните на врата…

— А ти какво би си помислил, ако той стоеше пред теб, а ти се имаш за здравомислещ човек? — Роси се наведе към библиотеката, а в гласа му за кратко звънна гняв.

Изпих последната си глътка кафе, утайката беше доста горчива.

— Никога ли не си се опитвал отново да разбереш що за човек е бил, откъде е дошъл?

— Никога. — След кратка пауза Роси продължи: — Не. Това е едно от малкото изследвания, които знам, че никога няма да довърша. Моята теория гласи, че тази ужасяваща загадка, подобно на много далеч по-безобидни научни задачи, е нерешима от един-единствен човек в един-единствен живот. Всеки учен напредва по малко и добавя своята част от решението. Може би точно по този начин трима души преди векове са съставили онези карти, прибавяйки по нещо ново, макар да признавам, че стиховете-амулети от Корана вероятно няма да помогнат особено да се намери истинският гроб на Влад Цепеш. А може би всичко това са глупости. Напълно възможно е човекът да е погребан в островния манастир, както гласи румънското предание и да си лежи там кротко като добра душа — какъвто впрочем не е бил.