Элизабет Костова - Историкът

— Но ти не мислиш така.

Той отново се поколеба.

— Науката трябва да върви напред. За зло или за добро, но неизбежно трябва да продължи, във всяка област.

— Отиде ли до Снагов, за да се увериш лично?

Той поклати глава.

— Не, прекратих проучванията си.

Оставих чашата си и се взрях в лицето му.

— Но си запазил някакви сведения — бавно предположих аз.

Той се протегна отново до най-горната лавица и измъкна запечатан кафяв плик.

— Разбира се. Кой може напълно да унищожи едно проучване? Възстанових по памет трите карти, доколкото можах и запазих останалите си бележки, онези, които носех със себе си в архива.

Роси остави затворения пакет на бюрото между нас, като го докосна с необяснима нежност предвид страховитото му съдържание. Може би тъкмо заради това несъответствие или пък заради настъпващата навън пролетна нощ аз станах още по-неспокоен.

— Не смяташ ли, че това е твърде опасно наследство?

— Как ми се иска да не беше така… Но вероятно е опасно само психически. Животът е по-добър, по-здрав, когато не се задълбочаваме излишно в ужасите му. Както знаеш, човешката история е изпълнена със зли дела, които би трябвало да ни просълзяват, вместо да ни удивляват. Вече толкова години не съм убеден в спомените си от Истанбул, а и никога не се върнах там. Имам чувството, че взех със себе си всичко, което е трябвало да знам.

— За да продължиш нататък, така ли?

— Да.

— Но още не знаеш кой е съставил картата с гроба му? Или бившия му гроб?

— Не знам.

Сложих ръка върху кафявия плик.

— Дали с това не ми трябва и една броеница или може би някакъв амулет?

— Сигурен съм, че носиш в себе си своята доброта, морално чувство, каквото искаш го наречи, а и мисля, че това се отнася за повечето от нас. Все пак не бих се разхождал с чесън в джоба.

— А със силна духовна противоотрова.

— Точно така — лицето му беше тъжно и доста мрачно. — Може би е трябвало да се доверя на древните суеверия, но аз съм рационалист и такъв ще си остана.

Взех плика.

— Ето ти и книгата. Тя е интересна и ти пожелавам късмет да разгадаеш произхода й. — Роси ми подаде велуреното томче, но ми се стори, че тъжното му изражение не отговаряше на лекотата, с която изрече пожеланието си. — Ела след две седмици и ще си поговорим за търговията в Утрехт.

Сигурно съм замигал неразбиращо — дисертацията ми сега изглеждаше толкова далечна.

— Добре, става.

Роси разчисти кафените чашки, а аз събрах куфарчето си със сковани пръсти.

— И още нещо, последно — каза той мрачно и аз се обърнах.

— Какво?

— Повече няма да обсъждаме тази тема.

— Не искаш ли да знаеш как напредвам? — бях уплашен, самотен.

— Може и така да се каже. Не искам да знам. Освен ако, разбира се, не изпаднеш в беда — той разтърси ръката ми с обичайния си приятелски жест. На лицето му бе изписана непозната за мен мъка, но той се насили да се усмихне.

— Добре — отвърнах.

— След две седмици те чакам — почти весело ми извика той на тръгване. — Да ми донесеш поне една завършена глава.

Баща ми замълча. С изумление и неудобство забелязах, че очите му са пълни със сълзи. Вълнението му щеше да ме възпре да задавам въпроси, дори и да не беше продължил сам.

— Разбираш ли, писането на дисертация е доста зловещо занимание — подметна той закачливо. — Май не трябваше да се захващаме с тази история. Тя е толкова стара и объркана, а и очевидно всичко се е наредило, щом стоя тук с теб и дори не съм някакъв разсеян професор.

Премигна няколко пъти, явно се възстановяваше.

— Краят е щастлив, както си му е редът.

— Но до края май остава още доста — успях да вмъкна.

Слънцето леко затопляше кожата ми, ала студеният бриз от морето проникваше чак до костите ми. Протегнахме се и се обърнахме да се полюбуваме на града. Последните туристи бяха отминали крепостта и стояха в една далечна ниша, сочеха към островите и позираха пред фотоапаратите си. Обърнах се към баща ми, но той беше зареял поглед към морето. Зад другите туристи и доста далеч от нас вървеше мъж, когото преди това не бях забелязала. Висок и широкоплещест, в тъмен вълнен костюм, той неумолимо се отдалечаваше от нас. В града бяхме виждали и други мъже в тъмни костюми, но по някаква причина точно от този не можех да откъсна очи.

Тъй като не смеех да питам баща ми, реших да предприема собствено изследване и един ден след училище се запътих сама към университетската библиотека. Говорех холандски доста прилично, от години учех френски и немски, а и университетът имаше богата колекция на английски език. Библиотекарите бяха много внимателни и само с два плахи разговора успях да получа материалите, които търсех — споменатите от баща ми Нюрнбергски памфлети за Дракула. Библиотеката не притежаваше оригиналите — възрастният библиотекар в раздела за средновековна литература ми каза, че те са изключително редки, но открихме текстовете в сборник средновековни немски документи в превод на английски.