Элизабет Костова - Историкът

Това беше кратък списък, обикновен надпис, древна драскулка на гърба на официалния документ за султана от Сараево и Скопие. От любопитство го прочетох. Очевидно представляваше запис на разходи — купените вещи бяха отбелязани вляво, а срещу тях прегледно бе записана цената им в непосочена валута. Пет млади планински лъва за Негово Величество Султана — 45, прочетох заинтригуван. Два златни колана със скъпоценни камъни за султана — 290. Двеста овчи кожи за султана — 89. И накрая, последният запис, който накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат: Карти и военни архиви на Ордена на дракона — 12.

Как, ще попиташ ти, бих могъл да разбера всичко това на един дъх с моя оскъден арабски, за който вече си признах? Е, досетливи читателю, благословен бъди, задето стоиш буден заради мен и следиш внимателно моите писания. Тези драсканици, тази средновековна бележка бе написана на латински. Избелялата дата отдолу се запечата в мозъка ми като с нажежено желязо: 1490.

През 1490 г., спомних си аз, Орденът на дракона вече е бил разпилян, смазан от османското могъщество; Влад Дракула е бил мъртъв и от 14 години е лежал погребан в манастира на Снаговското езеро, поне според легендата. Картите, архивите, тайните на Ордена — за каквото и да ставаше въпрос в неясната бележка — са били купени евтино, доста евтино в сравнение с драгоценния колан и товарите смрадливи овчи кожи. Може би са попаднали сред покупките на търговеца в последния момент, като куриозен спомен от историята на покоряването на тези земи, предназначен да поласкае и разведри ерудирания султан, чиито баща и дядо през зъби са признавали възхищението си от варварския Орден на дракона, който им създал сума неприятности в покрайнините на империята. Дали моят търговец е бил някакъв балкански пътешественик, грамотен на латински и говорещ на славянски или латиноподобен език? Със сигурност е бил високообразован, щом изобщо е можел да пише, значи може би е бил еврейски търговец и е владеел три-четири езика. Който и да е бил, аз благославях прахта му, задето бе надраскал разходите си. Ако безпроблемно бе изпратил кервана с трофеите си и ако те бяха стигнали до султана непокътнати и ако — най-малко вероятното — бяха оцелели в султанската съкровищница от накити, кована мед, византийско стъкло, плячкосани църковни реликви, свитъци персийска поезия, кабалистка литература, атласи, астрономически чертежи…

Отидох до бюрото, където библиотекарят ровеше в едно чекмедже.

— Извинете — казах, — имате ли списък на историческите архиви по държави? Например на архивите в Турция?

— Знам какво търсите, сър. Имаме такъв списък за университетите и музеите, но в никакъв случай не е изчерпателен. Само че не се намира тук, а в централното крило на библиотеката. Те отварят утре в девет сутринта.

Сетих се, че влакът ми за Лондон тръгва чак в 10,14 ч. Десетина минутки щяха да са ми достатъчни да огледам възможностите. И ако името на султан Мехмед II или на неговите непосредствени наследници се появяха в списъка — е, не ми се ходеше чак толкова много до Родос.

Времето като че ли бе спряло в сводестата читалня (каза баща ми) въпреки оживлението наоколо. Бях прочел едно писмо, но на купчината отдолу имаше поне още четири. Вдигнах очи и забелязах, че зад високите прозорци се бе отворила тъмносинята бездна на здрача. Ще се наложи да се прибирам до къщи сам в мрака, като уплашено дете. Отново усетих порив да се втурна към кабинета на Роси и да почукам на вратата. Сигурно ще го открия да седи и да прелиства някой ръкопис под жълтия сноп светлина от настолната му лампа. Бях напълно объркан, така както при смъртта на близък приятел човек отказва да приеме истината, да повярва в наглед невъзможното. Всъщност бях колкото озадачен, толкова и уплашен, а притесненията усилваха страха ми, защото това състояние не беше обичайното ми аз.

Докато разсъждавах над тези неща, погледнах към спретнатите купчини хартия на моята маса. Бях заел доста място, за да разстеля листовете си. Вероятно заради това никой не сядаше срещу мен, а и останалите столове на масата стояха свободни. Тъкмо се чудех дали да не събера всички книжа и да потеглям към къщи, когато едно момиче се приближи и се настани срещу мен. Огледах се и видях, че близките маси са заети и обсипани с чужди книги, машинописни страници, каталожни чекмеджета и бележници. Тя просто нямаше къде да седне, схванах аз, но въпреки това не ми се щеше да вижда документите на Роси; ужасявах се от възможността някой непознат да ги зърне. Наистина ли бяха толкова откачени? Или откаченият бях аз?