Элизабет Костова - Историкът

— Ако обичате, попитайте я за текста на песента — каза Хелън.

След известна съпротива — която не скри усмивката й — баба Янка изрецитира думите на песента, а Ранов ги преведе.

Когато свърши, баба Янка обясни нещо на Ранов, все така сияеща, като леко му се закани с пръст. Имах чувството, че щеше да го натупа и да го изпрати в кревата без вечеря, ако направеше някоя беля в къщата й.

— Попитайте я откога се пее тази песен — помоли го Хелън — и откъде я е научила.

Ранов зададе въпроса и баба Янка избухна в смях, вдигна ръце до раменете си и ги размаха. Ранов се ухили.

— Казва, че е стара като планината и че дори и прабаба й не знаела откога се пее. Научила я от прабаба си, която доживяла деветдесет и три години.

Сега и баба Янка искаше да ни пита нещо. Когато прикова поглед в нас, видях, че очите й са красиви, с лешникова форма сред обруленото й от вятъра и слънцето лице, а на цвят са златистокафяви, почти кехлибарени и още по-ярки на червенината на забрадката й. Когато й казахме, че идваме от Америка, тя кимна сякаш невярващо.

— Америка? — тя помисли малко. — Това трябва да е далеч отвъд планината.

— Невежа бабичка — извини се Ранов. — Правителството полага всички усилия да ограмоти тукашното население. Това е една от главните ни задачи.

Хелън извади лист хартия и хвана ръката на старицата.

— Попитайте я дали знае тази песен — нали ще преведете — „Връз долина змей се спусна, змей се спусна, заоглежда…“

Ранов предаде молбата й на баба Янка. Тя се заслуша внимателно, но изведнъж лицето й се сгърчи от страх и нежелание; тя се дръпна със стола си и бързо се прекръсти.

— Не — извика тя яростно и измъкна ръката си от Хелън. — Не, не!

Ранов сви рамене.

— Разбирате, нали. Не я знае.

— Очевидно я знае — тихо казах аз. — Попитайте я защо се страхува да ни я изпее.

Този път старицата изглеждаше непреклонна.

— Не иска да говори за това — каза Ранов.

— Предайте й, че ще я възнаградим.

Ранов пак вдигна вежди, но предаде предложението ни на баба Янка.

— Казва, че трябва да затворим вратата. — Той стана и тихо затвори вратите и дървените капаци на прозорците, като ни отдели от зяпачите на улицата. — Сега ще ви я изпее.

Огромна беше разликата в изпълнението на баба Янка на първата песен и на тази, втората. Тя сякаш беше потънала в стола си, сгушена до облегалката и забила поглед в земята. Веселата й усмивка беше изчезнала, а кехлибарените й очи гледаха в краката ни. Мелодията, която чухме, беше доста тъжна, макар че последният стих ми прозвуча някак предизвикателно. Ранов внимателно превеждаше. Защо ли, чудех се отново, проявяваше такава отзивчивост?

— Е — каза Ранов, — нали това искахте?

— Да. — Хелън потупа ръката на баба Янка и старицата сърдито нещо измърмори. — Попитайте я откъде е тази песен и защо се страхува от нея.

На Ранов му бяха необходими няколко минути да извлече информация от упреците на баба Янка.

— Научила е тази песен тайно от прабаба си, която й казала никога да не я пее след залез-слънце. Тази песен носи беда. Звучи радостно, но носи нещастие. Тук я пеят само на Гергьовден. Това е единственият ден, когато можеш спокойно да я пееш, без да си докараш беда. Тя се надява, че сега заради вас няма я кравата й да умре, я нещо по-лошо.

Хелън се усмихна.

— Кажете й, че имам подарък за нея, подарък, който ще прогони бедите и ще й донесе късмет. — Тя отвори грубата ръка на баба Янка и пусна в нея сребърно медальонче. — Това принадлежеше на един набожен и мъдър човек, той ти го праща да те пази. Изобразява свети Иван Рилски, голям български светец. — Разбрах, че това трябва да е малкия предмет, който Стойчев й даде. Баба Янка го погледна, обърна го в мазолестата си длан, после го вдигна до устните си и го целуна. Натъпка го в някакво скришно джобче на престилката си.