Элизабет Костова - Историкът

— Такъв е обичаят — има много такива гробища, където и до днес селяните погребват своите мъртви.

Надгробните знаци бяха от камък или от дърво, с триъгълни покривчета отгоре и малки кандила в основата.

— Отец Иван казва, че обредът ще започне едва в единайсет и половина — каза Ранов, докато се мотаехме отпред. — Сега приготвят църквата. Първо ще ни заведе да видим баба Янка, а после ще се върнем за празника. — Той изпитателно ни огледа, сякаш за да разбере какво ни интересува най-много.

— Какво става там? — посочих група мъже, които работеха на полянката до църквата. Някои влачеха дърва — дънери и по-яки клони — и ги трупаха на купчина, а други подреждаха тухли и камъни околовръст. Вече бяха събрали доста голяма клада.

— Отец Иван казва, че е за огъня. Досега не бях разбрал, но явно ще ходят по жаравата.

— Нестинари! — възкликна Хелън.

— Да — отвърна сухо Ранов. — Значи сте чували за този обичай? Днес в България вече рядко се практикува, особено пък в този край. Чувал съм за нестинари само край южното Черноморие. Но това е беден и суеверен край, който Партията още се мъчи да облагороди. Не се и съмнявам, че скоро тези неща съвсем ще отмрат.

— Чувала съм за този обичай — развълнувано се обърна Хелън към мен. — Това е езически ритуал, който след покръстването на балканските народи успява да се съхрани под формата на християнски празник. Нестинарите танцуват по жаравата. Невероятно съм щастлива, че ще видим подобно нещо.

Ранов вдигна рамене и ни поведе към църквата, но преди това видях как единият от работниците изведнъж се наведе и подпали кладата. Пламъците бързо набраха сила и лумнаха нагоре, после обхванаха цялата клада и запращяха. Дървата бяха съвсем сухи и огънят скоро се изкачи до върха на купа, а всяка клонка се нажежи до червено. Дори и Ранов застина. Мъжете, които бяха натрупали кладата, се отдръпнаха около метър назад, после още няколко метра и застинаха там, бършейки ръце в панталоните си. С грохот огънят изригна с пълна сила. Пламъците се издигаха чак на височината на черковния покрив, но бяха достатъчно далеч, за да не застрашават църквата. Съзерцавахме пламъците, които поглъщаха обилната си храна, докато Ранов отново не се обърна.

— В следващите няколко часа ще го оставят да изгори и да се уталожи в жарава — каза той. — Сега дори и най-набожните не биха посмели да танцуват отгоре му.

Когато влязохме в църквата, един млад мъж, очевидно свещеникът, се приближи да ни поздрави. Ръкува се с нас с приятна усмивка, а двамата с отец Иван сърдечно си размениха поклони.

— Казва, че за него е чест да го посетите на черковния му празник — преведе Ранов суховато.

— Кажете му, че и за нас е чест да гостуваме на празника. Ще го попитате ли кой е свети Петко?

Свещеникът обясни, че е местен мъченик, убит от турците по време на робството, защото отказал да смени вярата си. Свети Петко бил свещеник в предишната църква на това място, която турците опожарили, но дори и когато църквата му рухнала, той отказал да се помохамеданчи. По-късно била издигната тази църква, а неговите мощи били положени в криптата. Днес мнозина идвали да се поклонят пред останките му. Неговата икона, както и още две могъщи икони, се изнасят с шествие пред църквата и обикалят огъня. Ето го свети Петко, изрисуван на фасадата на църквата — посочи свещеникът към избелелите стенописи зад себе си, където се виждаше брадато лице, напомнящо за самия свещеник. Той ни покани да се върнем и да разгледаме църквата, когато всичко ще е готово. Добре сме дошли да изгледаме целия ритуал и да приемем благословията на свети Петко. Не сме били първите поклонници от чужди земи, които са дошли при него и са получили изцеление за болежките и страданията си. Свещеникът мило ни се усмихна.

Чрез Ранов го попитах дали е чувал за манастир, наречен „Свети Георги“. Той поклати глава.

— Най-близкият манастир е Бачковският — каза той. — През годините тук са идвали на поклонение и монаси от други манастири, но това е било отдавна. — Разтълкувах думите му, че поклоненията вероятно са секнали след комунистическия преврат, и си отбелязах наум да попитам Стойчев, когато се върнем в София.

— Ще го помоля да ни обясни къде да намерим баба Янка — каза Ранов след малко.

Свещеникът знаеше точно къде живее. Искал да дойде с нас, но църквата била затворена от месеци — той идвал да служи само по празниците — и сега двамата с помощника му имали много работа.

Селото беше разположено в долчинката точно зад поляната, където се издигаше църквата, и беше най-малкото селище, което виждах, откакто бях дошъл в източния блок: не повече от петнайсет къщички се гушеха почти страхливо една до друга, в покрайнините им растяха ябълкови дървета и цветущи зеленчукови градини, улиците нямаха настилка и бяха толкова тесни, че по тях можеше да мине само една каруца, а по средата имаше старинен кладенец с дървено геранило и окачена кофа. Бях поразен от пълното отсъствие на съвременността и напразно се оглеждах за някакви знаци, които да подсказват, че все пак е дошъл двайсети век. Очевидно това столетие не беше стигнало дотук. Почувствах се почти предаден, когато видях бяла пластмасова кофа в дворчето на една от каменните къщи. Къщичките сякаш бяха поникнали от купчините сиви скали и впоследствие някой беше измазал еркерите им в бяло, а покривите им бяха застлани с гладки каменни плочи. Някои бяха гордо украсени с красиви старинни греди, които щяха да са на мястото си и в някое английско село с къщи в стил Тюдор.