Элизабет Костова - Историкът

— Мислиш ли, че ще има полза? — прошепнах на Хелън.

Тя ме погледна сериозно.

— Не знам, но с друго не разполагаме. След като се пее за змей, ще задълбаем в тази посока. Междувременно, можем да разучим по-подробно Бачковския манастир и да разгледаме архива, ако библиотекарят се съгласи да ни помогне.

Уморено се отпуснах на каменната пейка в края на чардаците.

— Добре — казах.

септември 1962 г.

Любима моя дъщеричке,

По дяволите този английски! Когато обаче се опитам да ти пиша на унгарски, макар и няколко реда, веднага разбирам, че не ме слушаш. Ти растеш с английския. Баща ти, който мисли, че съм мъртва, ти говори на английски, когато те люлее на рамото си. Говори ти на английски, когато ти обува крачетата — ти вече от години носиш истински обувки — и пак на английски ти говори, когато те държи за ръката на разходка в парка. Но когато аз ти говоря на английски, чувствам, че не ме чуваш. Разбрах, че баща ти мисли, че съм мъртва, защото изобщо не ме потърси. Ако се беше опитал, щеше да успее. Той обаче не ме чува на никакъв език.

май 1963 г.

Любима моя дъщеричка,

Не знам колко пъти без думи съм ти разказвала за онези първи няколко месеца, в които бяхме щастливи заедно. Щастието ме преизпълваше, като гледах как се събуждаш от сън, как първо се размърдват ръчичките ти, после потрепват тъмните ресници, а накрая цялото ти телце се протяга и ти се усмихваш. После нещо се случи. Не беше чуждо, не беше външна заплаха за теб. Беше вътре в мен. Започнах непрекъснато да оглеждам безупречното ти тяло за рани. Наранената обаче бях аз, дори и преди ухапването на врата ми, и раните ми никога няма напълно да зараснат. Започнах да се страхувам да те докосвам, прекрасно мое ангелче.

юли 1963 г.

Любима моя дъщеричке,

Днес ми липсваш повече от всякога. Намирам се в университетските архиви в Рим. Идвала съм тук поне шест пъти в последните две години. Пазачите ме познават, архивистите ме познават, келнерът в кафенето от другата страна на улицата също ме познава и дори искаше още повече да ме опознае, но аз студено се обърнах, преструвайки се, че не забелязвам интереса му. Този архив съдържа документи за чумата от 1517 г., чиито жертви имали само една-единствена червена рана на врата. Папата заповядал да ги погребват с колове в сърцата и чесън в устите. Това било през 1517 г. Опитвам се да нарисувам карта на обиколките му или — тъй като е невъзможно да ги различа — на обиколките на неговите слуги. Тази карта, по-точно списък в бележника ми, вече запълва много страници. Как обаче мога да я използвам, още не знам. Надявам се докато работя, да разбера и това.

септември 1963 г.

Любима моя дъщеричко,

На ръба съм да се откажа и да се върна при теб. Този месец е рожденият ти ден. Как мога да пропусна още един рожден ден? Веднага бих се върнала, но знам, че ако го направя, всичко ще се повтори. Ще се почувствам нечиста, както преди шест години — ще усетя целия ужас, ще видя твоето съвършенство. Как мога да остана край тебе моето клеймо? Какво право имам да докосвам гладката ти буза?

октомври 1963 г.

Любима моя дъщеричке,

Аз съм в Асизи. Тези поразителни църкви и параклиси, кацнали по хълма, ме изпълват с отчаяние. Можехме да дойдем тук заедно, ти в къса рокличка и с шапка, аз, баща ти, тримата хванати за ръце като туристи. Вместо това работя сама в прашната манастирска библиотека и чета някакъв документ от 1603 г. През тази година тук починали двама монаси. Открили ги в снега с малки рани по гърлата. Латинският ми ми служи добре, а парите ми купуват всяка помощ, от която имам нужда — била тя превод или пране на дрехи. Дори и визи, паспорти, билети за влака, фалшиви лични карти. Когато растях, нямахме пари. На село майка ми почти не знаеше как изглеждат. Сега разбирам, че с тях можеш да купиш всичко. Не, не всичко. Не всичко, което искам.

Тези два дни в Бачково бяха най-дългите в живота ми. Искаше ми се веднага да се затичам към обещания празник, искаше ми се той да започне незабавно, за да можем да проследим онази думичка от песента — змей — до корена й. При все това се страхувах от неизбежния, както мислех тогава, миг, когато и тази следа щеше да се изпари яко дим или да се окаже лъжлива. Хелън вече ме беше предупредила, че народните песни са прочути със своята мъглявост; корените им се губят назад във вековете, думите им се променят и развиват, певците им рядко знаят откъде идват или колко са стари.