Элизабет Костова - Историкът

Библиотекарят ни поведе към една странична килия.

— Лечебницата — поясни Ранов.

Несвойствената услужливост на Ранов все повече ме изнервяше. Библиотекарят отвори разнебитената дървена врата и пред нас се разкри толкова покъртителна сцена, че не искам и да си я спомням. В килията живееха двама стари монаси. Вътре нямаше нищо друго освен наровете им, един-единствен дървен стол и желязна печка; тя обаче едва ли им вършеше много работа, когато екове лютият студ на планинските зими. Подът беше каменен, стените — голи и варосани, с изключение на една реликва в ъгъла — окачено кандило, красиво резбована полица и опушена икона на Богородица.

Един от старците лежеше на кревата си и дори не ни погледна, като влязохме. Скоро видях, че той изобщо не можеше да отвори подутите си и зачервени очи и само от време на време обръщаше брадичка, сякаш за да види нещо с нея. Беше покрит с бял чаршаф, а една от ръцете му висеше от края на леглото, като че ли се мъчеше да открие докъде се простира неговото място, докъде може да се върти без опасност да падне на пода, а другата му ръка попипваше отпуснатата кожа на врата му.

По-здравият обитател на стаята седеше на единствения стол, подпрял бастуна си на близката стена, сякаш имаше кой знае колко дълъг път от кревата до стола. Беше облечен в черно расо, което не беше стегнато на кръста и висеше над издутия му корем. Очите му бяха широко отворени и неимоверно сини и когато влязохме, те стряскащо се вторачиха в нас. Бакенбардите и косата му стърчаха като бели бурени около лицето му, а шапка нямаше. Така той изглеждаше още по-болен и ненормален с голата си глава насред манастирския свят, където монасите изобщо не сваляха високите си калимавки. Този гологлав монах приличаше на илюстрация на пророк от някое издание на Библията от деветнайсети век, само че изражението му далеч не беше проникновено. Той бърчеше големия си нос, сякаш подушваше неприятна миризма, дъвчеше ъгълчетата на устата си и непрекъснато ту присвиваше, ту ококорваше очи. Не мога да кажа, че изглеждаше страшен, нито презрително надменен, нито сатанински развеселен, защото изражението му се менеше всеки миг. Тялото и ръцете му стояха неподвижно отпуснати на нестабилния стол, сякаш всички движения, които е можел да направи, са били всмукани нагоре от гримасите на лицето му. Извърнах очи.

Ранов говореше с библиотекаря, който с жест посочи стаята.

— Човекът на стола е Пондев — каза сухо Ранов. — Библиотекарят ни предупреди да не очакваме от него смислена реч.

Ранов предпазливо се доближи до мъжа, сякаш се страхуваше да не би отец Ангел да го ухапе, и го погледна в очите. Отец Ангел — Пондев — извърна глава да срещне погледа му, подобно на животно в клетка. Ранов явно набързо ни представяше, защото след секунда свръхестествено сините очи на отец Ангел се завъртяха към нас. Неговото лице не спираше да се бърчи и да потръпва. Когато заговори, думите му излизаха на бързи тласъци, последвани от неясно скърцане и ръмжене. Ръката му се стрелна във въздуха и изобрази знак, който може би беше половин кръст, а може би — отпъждащ жест.

— Какво казва? — тихо попитах Ранов.

— Само глупости — каза Ранов, любопитно заслушан. — Никога не съм чувал такова нещо. Половината май са молитви — някакви суеверия от литургиите им, — а другата половина е за софийските тролейбуси.

— Ще пробвате ли да му зададете един въпрос? Кажете му, че сме историци като него и че питаме дали в края на петнайсети век тук са идвали група монаси от Влахия, които били потеглили от Константинопол и пренасяли свети мощи.

Ранов сви рамене, но все пак преведе, а отец Ангел отговори с въртоп от срички, клатейки глава. Какво значеше това — да или не, почудих се аз.

— Още глупости — отбеляза Ранов. — Този път май споменава нашествието на турците в Константинопол, поне това го разбрах.

Изведнъж очите на стареца се проясниха, сякаш за пръв път попаднахме в кристалния им фокус. Сред причудливия поток от звуци — език ли беше това? — отчетливо чух името на Атанас Ангелов.

— Ангелов! — извиках аз и направо се обърнах към стария монах. — Познавате ли Атанас Ангелов? Спомняте ли си как сте работили с него?

Ранов слушаше съсредоточено.

— Все още са предимно глупости, но ще се опитам да ви преведа думите му. Слушайте внимателно.

Той започна да превежда, бързо и безстрастно; колкото и да не го харесвах, не можех да не се възхитя на вещината му.

— Работих с Атанас Ангелов. Преди години, май векове. Беше луд. Изгасете онази лампа — болят ме краката от нея. Искаше всичко да научи за историята, но историята не се дава. Казва не, не и не. Изскача и те удря. Исках да се кача на единайсеторката, но този тролей вече не минава през нашия квартал. Така или иначе, другарят Димитров в името на народа отряза парите, които трябваше да получим. Добър народ.