Элизабет Костова - Историкът

— Хелън! — нежно разтърсих рамото й, но лицето й не се промени. Сега видях колко изтощена изглеждаше, сякаш страдаше дори и в съня си. Къде беше кръстчето? Изведнъж си спомних за него и се огледах наоколо. Намерих го в краката си; тънката му верижка беше скъсана. Дали някой го беше откъснал или тя го беше скъсала в съня си? Разтърсих я отново: — Хелън, събуди се!

Този път тя се размърда, но нервно, и аз се зачудих дали няма опасност да й стане нещо, ако я събудя твърде бързо. След секунда обаче тя отвори очи и се намръщи. Движенията й бяха съвсем немощни. Колко ли кръв беше изгубила през нощта, тази нощ, която аз преспокойно проспах в съседния коридор? Защо я оставих сама снощи, а и не само снощи, и предишните вечери?

— Пол — каза тя, сякаш учудено. — Какво правиш тук? — После с мъка седна и видя разкъсаната си нощница. Сложи ръка на гърлото си, докато аз я наблюдавах с безмълвно терзание, после бавно я отдръпна. По пръстите й полепна засъхваща кръв. Тя се втренчи в тях, а после в мен. — Господи! — каза. Седна изправено и аз усетих първата вълна на облекчение, въпреки ужаса по лицето й; ако беше изгубила много кръв, нямаше да има сили да седне. — О, Пол — прошепна тя. Седнах на ръба на леглото, взех другата й ръка и здраво я стиснах.

— Напълно ли си будна? — попитах аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли къде си?

— Да — отвърна тя, но после склони глава в окървавената си шепа и избухна в тих, хрипкав плач, ужасяващ стон. Никога преди не я бях чувал да плаче с глас. Звукът прониза тялото ми като мразовито течение.

— Тук съм — целунах чистата й ръка.

Тя стисна пръстите ми през сълзи, след това се опита да се съвземе.

— Трябва да помислим какво… това моето кръстче ли е?

— Да — вдигнах го аз, като внимателно я наблюдавах, но за безкрайно мое облекчение тя не даде признаци на погнуса. — Ти ли го махна?

— Не, разбира се, че не — поклати глава тя и последната сълза се отрони по бузата й. — Не си спомням и да съм го скъсала. Не мисля, че те… че той би посмял да го махне, ако легендата е вярна. — Тя вече бършеше лицето си, като внимаваше да не докосва с ръка раната на гърлото си. — Сигурно съм го скъсала насън.

— И аз така мисля, като съдя по това къде го намерих. — Показах й мястото на пода. — Не те ли кара да се чувстваш… неприятно… когато е край теб?

— Не — каза тя почудено, — поне засега не. — При тази студена думичка ми секна дъхът.

Тя се пресегна и докосна кръстчето, първо колебливо, а после го взе в шепа. Издишах. Хелън също въздъхна.

— Заспах с мисълта за майка си и за една статия, която искам да напиша за трансилванските шевици — нали знаеш колко са прочути — и чак сега се събуждам — намръщи се тя. — Сънувах лош сън, но през цялото време присъстваше майка ми, тя се мъчеше… да пропъди една черна птица. Когато накрая я прогони, тя се наведе и целуна челото ми, както правеше, когато ме слагаше да спя като малка, а аз видях белега — тук тя поспря, сякаш мисълта малко я измъчваше, — видях белега с дракона на голото й рамо, но го приех просто като част от нея, а не като нещо ужасно. А когато ме целуна по челото, страхът ми съвсем се стопи.

Прободе ме необяснимо страхопочитание, като си спомних нощта, в която очевидно бях успял да удържа убиеца на котарака си далеч от своя апартамент, четейки чак до след полунощ за живота на холандските търговци, които така бях заобичал. Нещо беше защитило и Хелън, поне отчасти; тя беше жестоко наранена, но кръвта й не беше източена. Мълчаливо се спогледахме.

— Можеше да е много по-зле — каза тя.

Обгърнах я с ръце и усетих как винаги стегнатите й рамене треперят. Аз също треперех.

— Да — прошепнах, — но сега трябва да те пазим от всичко.

Тя изведнъж поклати глава, сякаш в почуда.

— При това в манастир! Нищо не разбирам. Живите мъртви ненавиждат подобни места — тя посочи разпятието над вратата, иконата и кандилото, които висяха в единия ъгъл. — Пред очите на Богородица!

— И аз не разбирам — казах бавно и обърнах ръката й в моята. — Но знаем, че с останките на Дракула са пътували монаси и че той вероятно е погребан в манастир. Цялата история вече е достатъчно необичайна. Хелън — стиснах ръката й аз, — мислех си за нещо друго. Онзи библиотекар от университета у дома — той ни намери в Истанбул, а после и в Будапеща. Мислиш ли, че ни е последвал и тук? Дали снощи не те е нападнал тъкмо той?

Тя примигна.

— Знам. В библиотеката вече ме ухапа веднъж, така че може пак да ме пожелае, нали? Но в съня си ясно усетих нещо друго — някой много по-могъщ. Но как е успял да влезе, пък макар и да не се е страхувал от манастира?