Элизабет Костова - Историкът

Денят беше изтощителен, но с такова нетърпение чаках да стигнем Бачково, че на драго сърце бих тръгнал и пеш, ако така щеше да стане по-бързо. Вместо това трябваше да се наспим, да се подготвим за утрешното пътуване. Сред източноберлинските и пражки похърквания щях да чувам гласа на Роси, разсъждаващ върху някакъв спорен момент в работата ни, и гласа на Хелън, леко развеселен от моята недосетливост — „разбира се, че ще се омъжа за теб“.

юни 1962 г.

Любима моя дъщеричке,

Знаеш ли, ние сме богати благодарение на някои ужасни неща, които двамата с баща ти преживяхме. Оставих повечето от тези пари на баща ти, за да се грижи за теб, но имам достатъчно, за да издържа дългото търсене, дългата обсада. Обмених някои от тях в Цюрих преди близо две години и открих банкова сметка на име, което никога никому няма да издам. Банковата ми сметка е бездънна. Тегля от нея веднъж месечно, за да плащам наема на стаите, таксите в архивите, храната в ресторантите. Харча колкото мога по-малко, защото искам един ден да ти оставя всичко спестено, когато ти, мъничка моя, пораснеш и станеш жена.

юни 1962 г.

Любима моя дъщеричке,

Днес имах лош ден. (Никога няма да изпратя тази картичка. Дори и някога да пратя останалите, тази ще ти я спестя.) Днес беше един от онези дни, когато не мога да си спомня дали преследвам този демон или просто бягам от него. Заставам пред огледалото, старинното огледало в стаята ми в хотел Д’Есте; по стъклото има петънца, напомнящи мъх, плъзнал по овалната му повърхност. Свалям шала си, заставам отпред и прокарвам пръст по белега на врата си, алено петно, което явно никога няма да зарасне напълно. Чудя се дали ще ме намерите, преди аз да го намеря. Чудя се дали той ще ме намери, преди аз да го намеря. Чудя се защо още не ме е намерил. Чудя се дали някога ще те видя отново.

август 1962 г.

Любима моя дъщеричке,

Когато се роди, косата ти беше черна и беше залепнала на къдрици по мократа ти от слуз главица. Когато те изкъпаха и подсушиха, тя меко се отпусна край личицето ти, черна като моята, но с лек меден оттенък от баща ти. Лежах, унесена от морфина, държах те и гледах как отблясъците в косичката ти на новородено преливат от циганскотъмно в светло и после пак в тъмно. Ти цялата светеше и блестеше; бях те оформила и излъскала в себе си, без дори да знам какво правя. Пръстите ти бяха златни, бузите — розови, ресниците и веждичките ти бяха като пух на току-що излюпено гардже. Обля ме щастие, което усетих дори и през пелената на морфина.

Събудих се рано на нара в мъжката спалня на Рилския манастир; слънцето току-що беше надникнало през тесните прозорчета, които гледаха към двора, и по останалите нарове туристите още спяха здраво. Бях чул най-ранния звън на църковните камбани, по тъмно, а сега камбаните отново забиха. Когато се събудих, първата ми мисъл беше, че Хелън обеща да се омъжи за мен. Исках да я видя отново, да я видя колкото се може по-скоро, да издебна миг да я попитам дали вчера не съм сънувал. Слънцето, което грееше навън в двора, сякаш отразяваше собственото ми неочаквано щастие, а утринният въздух ми се струваше невероятно свеж, изпълнен със столетна свежест.

Хелън обаче я нямаше на закуска. Ранов, намусен както винаги, беше в трапезарията и пушеше, но един монах учтиво го помоли да излезе с цигарата си навън. Когато се нахранихме, тръгнах по коридора към женското отделение, където се бяхме разделили с Хелън предишната вечер, и открих вратата отворена. Другите жени — чехкини и германки, си бяха заминали, а наровете им бяха прилежно оправени. Хелън очевидно още спеше; виждах силуета й на най-близкия нар до прозореца. Беше се обърнала към стената и аз тихо влязох с мисълта, че сега тя беше моя годеница и имах пълното право да я целуна за добро утро, пък било и в манастир. Затворих вратата след себе си, като се надявах наоколо да няма монаси.

Хелън лежеше на нара до прозореца, с гръб към стаята. Когато се приближих, тя леко се изтърколи към мен, сякаш усети присъствието ми. Главата й беше отметната назад, очите й — затворени, а тъмните й къдрици се бяха пръснали по възглавницата. Спеше дълбоко и от устните й се чуваше дишането й, доловимо и дори хрипливо. Реших, че сигурно се е уморила от пътуванията ни, от разходката предишния ден, но някак отпуснатата й поза ме накара да се приближа притеснен. Наведох се над нея с мисълта да я целуна, преди да се е събудила, и в следващия страшен миг видях зеленикавата бледност на лицето й и прясната кръв по гърлото й. На мястото на почти зарасналата рана, дълбоко във врата й зееха две малки червени дупчици, от които още се процеждаше кръв. На края на белия чаршаф също имаше малко кръв, повече кръв беше попила по ръкава на евтината й на вид бяла нощница, защото в съня си беше отметнала ръка назад. Деколтето на нощницата й беше раздърпано и леко разкъсано и едната й гърда се беше разголила почти до тъмното зърно. Видях всичко това в един миг, в който времето сякаш спря, а с него замря и сърцето ми. После се протегнах и грижливо издърпах чаршафа над голотата й, сякаш завивах дете. В онзи момент не можах да измисля нищо друго. В гърлото ми се надигаше ридание, гняв, който още не бях усетил.