Элизабет Костова - Историкът

Както и в Рила, отвътре стените на манастира бяха оформени като дълги чардаци от камък и дърво. По-ниската каменна част на някои от чардаците, а също и портикът над входа на църквата, бяха украсени с избелели стенописи. Освен тримата монаси, пилетата и котето, наоколо беше пусто. Стояхме сами, сами насред Византия.

Ранов се приближи до монасите и ги заговори, а ние с Хелън го изчакахме. Той бързо се върна.

— Игуменът го няма, но библиотекарят е тук и може да ни помогне. — Това „ни“ хич не ми хареса, но си замълчах. — Докато го намеря, вие можете да разгледате църквата.

— Ще дойдем с вас — решително каза Хелън и всички поехме към чардаците след един от монасите. Библиотекарят работеше в килия на първия етаж; когато влязохме, той стана от бюрото си да ни поздрави. Килията му беше гола, като изключим желязната печка и шарената черга на пода. Запитах се къде са книгите, ръкописите. Тук изобщо не виждах библиотека, само няколко тома на дървеното бюро.

— Това е отец Иван — представи го Ранов. Монахът ни се поклони, но не ни подаде ръка; всъщност ръцете му не се виждаха и бяха прибрани в ръкавите на расото. Хрумна ми, че той вероятно не искаше да докосва Хелън. Вероятно и тя се сети за това, защото отстъпи назад и почти се скри зад мен. Ранов размени няколко думи с монаха.

— Отец Иван ви кани да седнете. — Ние послушно се отпуснахме в столовете. Отец Иван имаше продълговато, сериозно лице над дългата брада, а очите му ни изучаваха. — Можете да му задавате въпроси — насърчи ни Ранов.

Прочистих гърлото си. Нямаше какво да се прави; трябваше да задаваме въпросите си пред Ранов. Смятах да се опитам да ги прикрия като обикновен научен интерес.

— Бихте ли попитали отец Иван дали тук са идвали поклонници от Влахия?

Ранов преведе въпроса и на думата „Влахия“ лицето на отец Иван се оживи.

— Казва, че от края на XV век манастирът е поддържал тесни връзки с Влахия.

Сърцето ми се разтуптя, но се постарах да остана спокоен на стола си.

— Да? Какви по-точно?

Двамата се разговориха, а отец Иван размахваше дългата си ръка към вратата. Ранов кимна.

— Казва, че по онова време князете на Влахия и Молдова започнали да оказват голяма подкрепа на манастира. В библиотеката се пазят ръкописи, които описват тяхната помощ.

— Знае ли защо са го правили? — тихо попита Хелън.

Ранов попита монаха.

— Не — отвърна. — Знае само, че според ръкописите те са подпомагали манастира.

— Попитайте го — помолих аз, — дали е чувал за групи влашки поклонници, които са идвали тук по онова време.

Отец Иван съвсем се усмихна.

— Да — докладва Ранов. — Мнозина. Бачково е било важна спирка по пътя на поклонниците от Влахия. Оттук те продължавали към Атон или към Константинопол.

Идеше ми да заскърцам със зъби.

— А за по-особена група влашки поклонници, които са носели някакви мощи или са търсели свети мощи, дали е чувал такава история?

Ранов май се опитваше да прикрие тържествуващата си усмивка.

— Не — каза той. — Не е попадал на разказ за такива поклонници. През онова столетие тук идвали много вярващи. Тогава Бачковският манастир бил важно място. Когато покорили България и влезли в старата столица Велико Търново, османците изпратили българския патриарх на заточение именно в Бачково. Той починал през 1404 година и бил погребан тук. Най-старата част от манастира и единствената запазена оригинална постройка е костницата.

Хелън отново взе думата.

— Бихте ли го попитали, ако обичате, дали сред братята живее монах, който в светския живот се е наричал Пондев?

Ранов предаде въпроса и отец Иван първо сякаш се озадачи, а после се притесни.

— Казва, че това трябва да е старият отец Ангел. Навремето се казвал Васил Пондев и бил историк. Но той вече не е… наред с главата. Нищо не можете да научите от него. Сега игуменът е най-видният учен тук, но за жалост точно сега отсъства.

— Бихме искали да поговорим с отец Ангел — казах на Ранов. Така и стана, макар и с доста мръщене от страна на библиотекаря, който ни преведе през яркия слънчев двор и през още един сводест коридор. Оттам се озовахме във втори двор с много стара сграда в центъра. Този двор не беше така грижливо поддържан като главния и сградите и паважът изглеждаха доста запуснати и порутени. Под краката ни растяха бурени и дори забелязах, че през стрехата на покрива беше прораснало малко дръвче; не го ли изкореняха, с времето то щеше да порасне достатъчно, за да разруши цялата сграда. Несъмнено обаче поддръжката на тази Божия обител не беше сред главните задачи на българското правителство. Нали си имаха Рилския манастир да го показват на чужденците с „чистата“ му българска история и историческото му значение в борбата срещу турското робство. А това древно средище с цялата си прелест беше възникнало при византийците, нашественици и поробители също като османците, било е арменско, грузинско, гръцко — а не чухме ли преди малко, че при османците е било самостоятелно, за разлика от други български манастири? Нищо чудно, че правителството оставяше фиданки да растат през покривите му.